"Стоп! - светна сигнална лампичка в главата ми . - Откъде-накъде кучета и то -  зелени! Навярно това е той, моят човек!"

Набрах дадения номер, неспокоен в себе си. "Ребусът се нарежда прекалено лесно - пресметливо помислих на глас. - Остава и девойчето да живее в съседен вход, и да се е прибрало  вече у дома. Кой ли знае...?!"

- Кого търсите? - в слушалката прогърмя дрезгав и неуверен глас.

- Венцислав Петков. Във връзка с извършено престъпление - реших да хвърля въдицата наслуки. - Трябва да дойдете за справка в управлението.

-Какво престъпление, аз нищо не знам! -гласът отсреща каканижеше бавно и отчетливо. Приличаше на глас на човек, подминал житейската възраст, когато върши лудории.

С нетърпящ възражение тон настоях час по-скоро да дойде и даде показания, изпратих и кола.

Пенсионерът ме изненада с приличния си вид и алкохолния блясък в очите. Отдалече лъхаше на долнокачествена грапа и евтина пържола, необходим му бе кураж, за да разкаже видяното. Забелязах и неувереното треперене на ръцете, свити в юмруци. "Той знае повече, отколкото казва." - като светкавица премина през ума ми. Оставих го да говори дълго и необезпокоявано. За кончината на съпругата и събитията приживе научих доста повече дори от кварталния свещеник. Живееше с племенника си, който караше такси и често влизаше в крамоли с приятелките си...

Спря да говори, отчитайки, че е казал повече, отколкото е необходимо. Използвах паузата, поисках номера на агенцията, в която работеше племенника. Не беше на смяна, но съвпадаше с този, даден по телефона от старика. Ребусът се нареждаше не без чужда помощ и издадох нареждане за задържането му, повлиян от невъздържаното поведение на чичото.

Докараха го след три часа, смъкнал здравеняшкия вид и несполучливата дегизировка. Приличаше на възпитател или пропаднал художник, отричаше вината си до момента, в който влезе колегата, карал неговото такси. Тогава промърмори с досада, през зъби:

-Това е дълга история. И съвсем безинтересна.

-Добре, но почни от началото! - погледнах многозначително към него.

-Казвам се Генади. И името ми е незначително - като човека. Но за всеки от нас идва време, когато няма значение къде ти е мястото в живота. Като след третата чаша. Дали ще изпиеш четвърта и пета или ще спреш дотук - вече ти е все едно. И дали ще откриеш късмета си в живота или ще цамбурнеш в тинята. Защото е дошъл краят на илюзиите. Затова карах и такси, надявах се някой ден да запаля Реното и... Както пише по книгите - да започна нов живот. Докато не срещнах Надя - тя ме отрезви и ме накара да я убия. Очите й бяха зелени, като плюшеното куче отзад на стъклото. Зеленото не е само цвят, зеленото е и мислене. Някак по-светло ти става като го видиш. А Наденка разби илюзиите ми на пух и прах. Никой не обича да му повтарят собствените грешки. Тя ме накара да се влюбя в нея и да намразя себе си. Флиртуваше, но отсече, когато работата стана сериозна: "Не си за мене, какво семейство ще бъдем - та аз съм от обществото", висшето, демек. А аз едва съм завършил Художествената, брат.

Шумно се прокашля в шепите и продължи, с лишен от емоции глас.