Дъждът заваля тихо и кротко. Земята го чакаше. Беше пролет.
Доволен беше дъждът. Щеше да измие всичко и всички. Но... какво е това? Хората разпериха чадъри? Ядоса се и се усили. Много се усили. Капките станаха големи и студени. Земята напоена се наводни. Каква грозна гледка...
- Не, не - си каза дъждът - по-добре животворна влага, не такава, от която животът да бяга.
Прибра се в облака си и спря. Щеше да продължи на друго място, където беше нужен. Слънцето щеше да помогне тук. То изгря.
- Моля те, дъжд, не се ядосвай на хората, че разперват чадърите. Здравето си пазят от влагата. Здравето. А теб, теб те обичат.
Вие, които четете това, да знаете, че когато дъждът завали силно, силно, виновни са само чадърите. Не му се сърдете, че е ядосан. Ще погледне земята и ще спре. Обича я. Нали се грижи за нея?
© Харита Колева Todos los derechos reservados