Д Ъ Р В Е Т А Т А С А И С К Р Е Н Н И
(разказ)
- Какво ти е?
- Не, не, нищо ми няма....
(из случайно подслушан разговор в трамвая между едно момиче и едно момче, които си държаха ръцете цели 20 минути)
В полумрака на затворената от четири страни с панели стая звънецът иззвънява. Три кратки електрически удара – тън, тън, тън...
Квартирантската стая е в най-отдалечения ъгъл на апартамента. За да стигнат до входната врата бялата и черната жички на звънеца трябва да заобиколят двете стаи на хазяйката, кухнята, килера и широката стенна закачалка с огледарото.
Това прави почти петнадесет крачки.
През шпионката отвън се промъква снопче жълта светлина. Ключалката щраква и вратата се отваря, забръщайки дългата пътека в коридора.
- Здравей, Мари.
- Ти ли си, Жоро? Влез.
Жоро е висок, рус, хубав, със сини очи и синьо дочено яке, носи страшни дънки и винаги лъснати ботушки. Пуши само Кент.
- Хазяйката тука ли е?
- Няма я, още не се е върнала от смяна.
- А Илияна?
- Илияна е на кино. Някакъв полски филм...
Той влиза и спира насред коридора, оглежда се за миг в тъмната пропаст на огледалото, вади цигара и пали от бялата лъскава запалка. Към тавана се проточва дълга тънка струйка дим.
- Защо не светнеш, Мари?
- Така ми е по-добре...
- Нищо, - той с лек жест щраква копчето и в стаята светва евтин абажур с две лампи. Всичко е както преди: двете напречно постлани черги вместо килим, двата кревата от двете страни на прозореца, шкафчето с касетофона и малката картина над леглото й. Някаква гравюра, изобра-зяваща ловец на лов заедно с двете си кучета. “Два абсолютни сетера”, беше казал за тях Жоро първия път, когато дойде. Сега по картината имаше лек прах. Двете мъжести дюли върху гардероба подсказваха, че вече е късна есен.
- Уф, изпотих се докато се кача. Духнал някакъв южняк. Уж сме декември, а всичко взело да цъфти. – Жоро съблича якето и разкопчава горните две копчета на ризата си. – Ти утре пак ли си на лекции? Писна ми да те виждам да четеш всяка божа вечер.
Жоро приближава до масата.
- Какъв е този учебник?... “Старогръцки език”. Ха, ти и такова ли учиш? Нали беше немска филология?
- Старогръцкия е само факултативно...
- А-а...
Тя се е свила на топка в ъгъла и гледа пред себе си.
- Да пусна ли музика? – пита Жоро и без да дочака отговор натиска копчето на малкия касетофон. Два пресипнали от дълги тренировки гласа започват да отмерват ритъма на някакъв провлачен рок. – Ела, Мари! Не ти ли е студено?
Ръката му обгръща нейното рамо, притиска я до него. И изведнъж Жоро се разсмива:
- А сега вече може и да загасим!
Той е спокоен, знае, какво иска, помни, за какво е дошъл. Бавно оставя цигарата на ръба на стола и посяга към Мари – две гладки космати ръце.
- Мари, обичам те!
В тъмното се гледат два чифта очи. Изпитващо, дълго.
- Мари, ти знаеш, колко те обичам! Мари ... – гласът му е леко пресипнал, дрезгав. Той обгръща слуха й отвсякъде така, че да няма пролука за бягство, печели я, завладява я. – Мари...
Още малко и ръцете му ще подивеят. Мария знае това.
- Жоро, моля те, не...
- Какво има, Мари? Защо?
Тя стои с разрошена коса по средата на стаята и се чуди, къде да скрие изтръпналите си внезапно ръце.
- Гладен ли си? Сигурно си гладен, ще ти направя сандвич и ще хапнем.
И тръгва боса към кухнята.
Какво ли е останало от обяд? Едно яйце, малко кашкавал. В дъното на хладилника вижда парче неизвестно откога останал салам. Маслото пък цял ден е стояло на прозореца и почти се е разтопило. Кой знае защо, вместо в хладилника, тя го слага в една купичка, а купичката – под течащата струя на чешмата – да се изстуди. Закопчава пеньоара и прибира косата си с голямата зелена фиба, която винаги носи в десния си джоб.
През отворената врата от другата стая долита забързан дискоритъм.
- Знаеш ли, Мари, - Жоровият глас тръгва през коридора към кухнята, - днеска чух страшен виц. Каза ми го Гуцата, разправял съм ти за него. Слушаш ли ме? Влиза, значи, учителката в клас и пита учениците: “Ученици, знае ли някой от вас, какво е това любов?” Знаеш ли го? И всички, значи, мълчат. Никой не вдига ръка. – Мари чува, как Жоро тихичко се изсмива. – Само Иванчо по едно време вдига. “Кажи, Иванчо!” вика учителката. Иванчо става и, и... Мари... Мари, защо плачеш, какво е станало? Обидил ли съм те с нещо? Аз просто разказвах виц. Ако искаш , ще разкажа друг, знам много...
Тя се е навела над масата и реже хляба с големия черен нож. Един резен, още един, още...
- Мари! – той я сграбчва и й крещи в очите. – Кажи ми какво ти става? Какви те прихващат?
На пода се посихпват трохи.
- Какво ти е, Мари? Лошо ли ти е? Ако ти е лошо, ще си ида – казва Жоро и изведнъж я притиска силно до себе си. – Искам те, Мари, чуваш ли?
В тъмното водата на тънкя струйка се впива в маслото. Все по-дълбоко, по-дълбоко...
- Не, Жоро, хайде стига сме се лъгали... – гласът й е приглушен. – Как да ти кажа, ти сигурно няма да ме разбереш...
- Какво пък има толкова да те разбирам! Сигурно си лапнала по някой .... в трамвая, или – още по-лошо – в тролея! Там натисканицата е още по-голяма... Ха, ха...
- Не, не, друг няма, но...
- Тогава какво “но”?
- Нищо.
Не, тя иска да каже, отдавна търси сгоден случай да му каже за това, къде беше ходила, какво й бяха казали и какво й бяха дали да гълта. Но нима може да каже за изгарящия срам, за сълзите и за този опустошаващ всичко страх за бъдещето й.
Навън вече се е мръкнало. От уличните лампи е останала да свети само една – срещу очите й. Жоро й беше казал, че някъде там, зад нея, но много по-далече е неговата работа. Но зад улицата се виждаха да светят само блокове, блокове, блокове и нито един завод или фабрика. Между блоковете растяха праскови и черешови дръвчета. Бяха останали още от преди. Повечето ги бяха изсекли заедно със съборените къщи, но тези бяха оцелели сред строежите. И сега, без да знаят, че зимата тепърва почва, те чакаха доверчиво декемврийска топлина да разпука съвсем набъбналите от бъдещ плод клончета.
- О`кей тогава, - Жоро изведнъж става решителен. – Отивам да си допуша цигарата. Ако, разбира се, не е изгаснала вече.
По тавана на кухнята преминават бързите фарове на един засъснял камион с ремарке. Воят му дълго не напуща улицата.
- Мари, не искам да ми правиш сандвич, не съм гладен, - казва Жоро и Мари чува, как той облича дънковото си яке. – Пък и трябва да си купя цигари докато не са затворили. Може да ти купя и на тебе, искаш ли?
Ей сега ти ще станеш и ще го спреш, казва си Мария. Ще го спреш и никъде няма да го пускаш. Цигарите на Илияна са оттатък в чекмеджето, да вземе, колкото си иска. Нищо, че пуши само Кент. Ще го спреш, ще му кажеш две-три топли думи, пък ако ще и да си изкривиш душата... И ще се съгласяваш, ще се съгласяваш с всичко, каквото ти каже или ти поиска.
Но краката й сякаш са залепени за пода. Мария мълчи.
- Аз отивам. Чао.
Мария сяда на тесния кухненски диван. Пред нея на масата в една пластмасова чинийка лежат две намазани с масло филии. Вратата се тръшва. По черната жичка за миг преминава закъснял импулс и отеква със звън в съседната стая. Трябва да стане и да изгаси проклетия касетофон. Мария отрива с ръкав лицето си и се запътва към коридора. Балатомът вече е успял да изстине. Къде ли са чехлите? Тука бяха някъде, под кревата...
След миг настъпва тишина. И в тишината странно прозвучава кучешки лай. Кучетата са много и лаят им се чува дори през затворената балконска врата. Мария я оваря и по косите й се плъзва светлината на единствената в квартала улична лампа. Десетина бездомни кучета настървено са се понесли след едно одърпано и кльощаво пуделче, стиснало нещо в зъби. Кученцето стига до лампата, но тук се препъва и като изпуска от устата си плячката с жално скимтене се втурва настрани. Изведнъж се чува сирена, бяла милиционерска кола за миг оцветява в синьо събралата се под лампата озверяла глутница и отминава по пътя си.
От входа излиза човек със синьо дочено яке и самоуверено тракащи по асфалта ботушки. Един човек пресича улицата и току-що напъпилите клонкии на отсрещните праскови и череши го скриват зад себе си. Едно мърляво и гладно куче изтичва подире му, но усетило, че ще получи най-вече камък, се връща обратно. Един човек... Човекът, на когото тя вече никога няма да каже: “Погледни, виж, колко са искренни дърветата!"
1982-2005 г.
© Димитър Дянков Todos los derechos reservados