Глава 5, част 1
Облаците носят новини
Тя знаеше, че някой я наблюдава. Усещаше как нечии очи я следват неотлъчно. И това не беше Кас. Фийби познаваше усещането, когато се намира в полезрението му – сякаш се намираше зад дебела непробиваема стена. Той беше винаги на точното разстояние, за да може да се намеси, ако тя загази, но и да й даде нужното й пространство. Не, този път усещането беше сякаш нещо лепкаво и
гадно я е покрило от глава до пети. Този, който я следеше, я мразеше фанатично. Само, че кой можеше да е това? Не познаваше никого, който да я мрази по този начин. Да, не беше любимка на някои членове на семейството на Феб, но там неприятното отношение към нея варираше в съвсем други граници.
Дори Джун, мащехата на баща й, в редките случаи, в които се засичаха, се отнасяше към нея като към досадна буболечка. Дори веднъж й беше признала, че не мрази нея самата, а това, което представлява – дъщеря на копелето на мъжа й.
От тъмнината на съседната улица излезе мъж. Беше много по-едър от нея, масивен като гардероб. Той спря за миг, наведе се леко напред и вдиша дълбоко, сякаш се опитваше сред всички аромати във въздуха да открие един точно определен. След това се изправи, посегна към кръста си и момичето чу звука от приплъзването на метал в метал, когато ножът излезе от канията.
- Идвам за теб, нечистокръвна! - изскърца гласът му, а очите му светнаха в жълто.
Противно на всякаква логика през ума й мина мисълта: „Мамка му и летящи прасета! Тези идиоти пак са се навъдили! Нали уж Ловците бяха унищожени?“ И сега поради някаква извратена, известна само на тях, причина бяха погнали нея? Що за безсмислица? За какво им беше тя? Не можеше да избяга, не познаваше квартала. Фийби започна да отстъпва инстинктивно към стената, изпъна бастуна пред себе си в жалък опит да се предпази с него. Но за някого като Ловците, действията й бяха направо смешни. За две секунди мъжът я беше достигнал и й беше отнел „оръжието“. С една ръка мъжът държеше китките й притиснати към стената над главата й. Жената се заизвива в опит да се освободи, но в гърлото й беше опрян нож.
- Магистърът има специални планове за теб, малката. Добра примамка си за нашата цел. А и получаваме бонус с теб. Заповядано ми е да те закарам жива, но никой нищо не е казал за това да си цяла и непокътната. Така че, ако не искаш да стане някоя „грешка“, която да ти коства много, не се
прави на героиня и тръгвай пред мен без съпротива.
- Пусни я! - чу се гласът на Ейдриан на около три метра от тях. Очите му горяха от зле прикрит или нарочно изваден на показ гняв. Желанието за убийство се четеше в погледа му.
- Ейдриан, не се намесвай! - каза Фийби и го погледна умолително. - Това не те касае.
- О-о-о, известният Ейдриан Тенебръс! Отдавна те наблюдаваме. - подсмихна се Ловецът. - Оставам с впечатлението, че не знаеш какво всъщност държа в ръцете си.
- Момиче, което излезе с мен и няма да тръгне с теб? - Тенебръс подвигна вежда предизвикателно.
- Тя е...
Фийби започна да се извива отново, рискувайки сама да си пререже гърлото, за да привлече вниманието на Ловеца. Не биваше да допуска да разкрие, че тя е нечистокръвна. Мъжът я погледна озадачено. После се засмя с цяло гърло.
- Той наистина не знае, нали, малката? Какъв майтап? - Ловецът прокара върхът на ножа по бузата й. - Както казах, теб трябва да заведа жива. Но за него нищо не са ми казали.
- Не! - поклати глава момичето.
- Лека нощ, скъпа!
Последва удар в слепоочието с дръжката на ножа и тъмнината я прегърна.
Фийби седна рязко в леглото. Едната страна на лицето я болеше. Момичето я разтърка и тогава се сети, че някой й беше звънял. Не помнеше с кого разговаря, но помнеше, че беше прекалено рано сутринта, за да е била в адекватно състояние. Сънят! Сънят беше прекалено реален. Какво трябваше да значи това?
Предупреждение? От Феб? Не беше опитвал да се свърже с нея от години. Двамата обикновено контактуваха чрез пазителите, които й пращаше. Защо сега му беше хрумнало да използва старите си трикове? Нямаше да му звънне да го пита какво иска да й каже с този сън. Имаше номера му, но упорито отказваше да го използва, все още обидена за това, което беше направил преди години. Беше казала на Тенебръс, че животът е твърде кратък за сръдни, но това някак не се отнасяше за родителите й. Ако можеше би прекарала целия си живот, избягвайки да се среща с тях. Защо ли? Защото според нея и двамата я бяха предали. Може би все още говореше детето в нея, но положението беше такова. Фийби стана и бавно тръгна към банята. Водата щеше да отмие, както студената пот, така и спомена за съня.
Денят обещаваше да бъде облачен, ако можеше да се вярва на синоптичната прогноза, което не насочи настроението на младата жена в положителна посока. С всеки следващ час тя ставаше все по-нервна и раздразнителна. По някое време усети, че е готова да зарита светофарния стълб в опит да превключи светлините му, затова побърза да се прибере. Още, докато вратата се затваряше зад гърба й, грабна електрическата цигулка и започна да свири. Ако не изкараше скоро цялото напрежение от деня, щеше да се побърка. Започна с увертюрата-фантазия „Ромео и Жулиета“ на Чайковски, наблягайки на частта с конфликта между двете фамилии, последва концертът за цигулка и оркестър на Хачатурян и завърши с Каприс 24 на Паганини. Едва след това се усещаше психически готова да бъде сред хора, без да вдигне скандал на някого за някоя дреболия. Пое си дълбоко въздух и бавно издиша няколко пъти, за да успокои дишането си. Някой зад гърба й изръкопляска. Младата жена се обърна рязко.
- Кой е? - попита тя, въпреки че съвсем ясно виждаше мъжа. Ако съдеше по лежерната поза, която беше заел, беше се облегнал на рамката на вратата. Лекият черен блейзър отлично допълваше тениската със същия цвят, тъмните дънки и кецовете.
- Аз съм.
- Какво правиш пак тук, Тенебръс? - попита с досада Фийби.
- Как позна, че съм аз?
- Едно птиченце ми каза.
- Идвам да си прибера дълговете.
- За теб няма ли телефони? Можеше да се обадиш преди да дойдеш. Можеше да не съм си вкъщи.
- А можеше и да решиш да не вдигнеш, дори да се бях обадил. - подсмихна се мъжът.
- Нямам настроение за излизане по ресторанти.
- Чудесно, защото няма да те водя на ресторант.
- Тази вечер не съм добра компания.
- Ще се прежаля. А, ако трябва да съдя по това, което чух, имаш нужда от малко свеж въздух. Да се разведриш.
- И какво си чул?
- Тук съм от средата на цигулковия концерт. Звучеше много гневно.
- Нима? Това е много оптимистично произведение.
- Знам, но ти не го свиреше така. Имах чувството, че се опитваш са скъсаш струните на цигулката си.
- Отивам да се преоблека. - въздъхна момичето.
Ейдриан я огледа от глава до пети – бяла тениска с пола ту-ту и дълги до коляното чорапи. Няколко кичура се бяха измъкнали от плитката, без която Фийби изглежда не излизаше навън, но иначе облеклото й минаваше за напълно нормално.
- Няма нужда. Както казах – няма да сме в ресторант.
- А къде?
- Има ли значение? Боиш се от нещо ли?
- А, ако е така, какво? - попита подозрително тя.
- Ще ти кажа, че няма от какво да се боиш. Малко са нещата, които са по-опасни от мен. Мога да те защитя.
„Нямаш представа колко много по-опасни от теб същества се разхождат сред хората.“ - помисли си Фийби.
- Добре. Да вървим! Но после не си бий главата в стената, ако се заразиш от настроението ми!
- Няма. - ухили се мъжът, гледайки я как си обува сандали с платформа. В този момент кучето дотича, готово за излизане.
- Макс, стой! - нареди младата жена и взе бастуна си от стойката до вратата. Кучето изскимтя, но не мръдна. Фиби излезе и заключи вратата. - Е, води, Тенебръс!
Двамата се спуснаха на паркинга и Ейдриан й отвори вратата на колата, за да седне, настани се на шофьорското място и потегли без да каже и дума. Любопитството започна да надига глава във Фиби, но тя го потисна. Не искаше да пита, да проявява интерес, защото така съвсем щеше да намали шансовете си да се отърве. Разбереше ли мъжът, че започва да й става забавно с него, щеше да използва този факт срещу нея, за да получи каквото иска. Каквото и да е нещото, което той иска. Потопена в собствените си мисли, Фийби разбра накъде е тръгнал, едва когато го чу да казва:
- Пет семейни менюта с газирана вода. А ти ще искаш ли нещо, фейо?
- Салата и вода, щом питаш.
- Само? - погледна я подозрително мъжът.
- Сам попита. - повдигна рамене Фиби.
- Както кажеш. - той издиктува поръчката й на микрофона и след това подкара към прозорчето, за да вземе хартиените торби. След пет минути храната беше на задната седалка и автомобилът потегли.
- Къде отиваме. - не се стърпя жената.
- Ще видиш.
- К-х-к. - прокашля се тя, за да му напомни, и когато той й хвърли един бърз поглед, му посочи очите си.
- Ще разбереш, когато пристигнем. - поправи се Тенебръс.
- Добре.
Фиби отпусна глава назад върху облегалката и затвори очи. Концентрира се върху звуците, които я заобикаляха, за да добие поне някаква представа за направлението им. Наред с ръмженето на двигателя и свистенето на въздуха при плъзгането му по контурите на машината, до слуха й достигаха и шумът от трафика и групите хора плъзнали по улиците на града след залез слънце. Постепенно последните две бяха
заменени от шума на листа и звука от хвърчащи камъчета. Накрая автомобилът спря под скърцащия звук на чакъл и останаха само тишината и лекия вятър, който си играеше с огнените кичури на момичето.
- Пристигнахме. - каза Ейдриан. - Тук наблизо има маса, ще те заведа до нея.
Той заобиколи колата и отвори вратата, подавайки й ръка да слезе.
- Благодаря.
Ейд й помогна да седне на близката пейка и се върна за храната. Стовари пакетите на масата и започна да вади – бургери, безалкохолни, пържено пиле, салатата и водата на момичето. Подаде й купата със салата и заби зъби в един от хамбургерите.
- М-м-м-м. Вкусотийка. - усмихна се блажено мъжът.
- Като малко дете си. Сякаш за първи път виждаш бургер.
- Какво? Вкусни са. Дори мисля да взема още на връщане.
- Ще изядеш и петте пакета ? - погледна го невярващо Фиби.
- Не завиждай! Сама реши да ядеш само гарнитурата.
- Да, защото иначе щях да се моля на порцелановото божество до сутринта. Джънкфуудът не ми понася на стомаха.
- Много изпускаш.
- Да, представям си. - завъртя очи момичето. - Ще си карам на саладката, за да няма изненади.
Двамата помълчаха няколко минути, докато всеки хапваше порцията си. Всъщност Фийби си взе само няколко моркова от купата и си изпи водата. После положи ръце на масата, а главата й легна върху тях. Очите й като по собствена воля започнаха да се затварят.
- Харесва ми тук. - каза тя тихо. - Напомня ми за гората у дома.
- От къде си всъщност?
- Родена съм в Ирландия.
Споменаването на Ирландия напомни на Ейдриан за фирмата, която беше проучвал за новия си проект, но сега не искаше да разваля момента с разговори за бизнес. Момичето тъкмо се беше отпуснало и Ейд имаше възможност да научи повече за нея. Работата можеше да почака.
- Защо беше в лошо настроение? - попита той, оставяйки настрана хамбургера.
Фийби вдигна глава от масата и леко се намръщи.
- Сънувах кошмар сутринта. След това сякаш целият ден ми беше наопаки.
- Това след като ти звъннах ли се случи?
- Ти ли си бил? Помня, че някой ми звъня, но не и кой.
- Какво сънува?
- Нещо, което не ми хареса.
- Аз ли бях? - намръщи се мъжът.
- Много завишена оценка имаш за себе си, Тенебръс. Защо трябва всичко да се върти около теб?
- Бях ли в съня ти или не?
- Защо искаш да знаеш?
- Защото сутринта преди да прекъсна връзката сутринта, ти пожелах да ме сънуваш.
- Това няма нищо общо с кошмара ми.
- Е? Там ли бях или не?
- Много си упорит. Казвали ли са ти го?
- Притежавам огромна корпорация. Как мислиш се е случило? - подвигна едната си вежда Тенебръс.
- Добре, признавам, от тази гледна точка, тази твоя черта е положителна. - вдигна ръце примирително момичето.
- Чакам.
- Да.
- Какво да?
- Да, присъстваше в кошмара ми. Но както ти казах, това нямаше нищо общо с теб.
- Защо мислиш така?
- Защото се появи накрая, преди да се събудя.
- Какво сънува?
- Мисля, че вече ти отговорих на този въпрос.
- Не пречеше да опитам пак. Значи няма да ми кажеш?
- Точно така.
- Защо?
- Защото не е свързано с теб.
- А с кого?
- Мога само да гадая, но предполагам със семейството на баща ми.
Ейдриан избърса устните си с една от салфетките и допи газираната вода от предпоследната чаша.
- Все още ми нямаш доверие, нали? - попита той спокойно, но избягваше да я погледне.
- Нищо лично. Нямам доверие на мъжете по принцип.
- Защо?
Фиби сви рамене.
- Нямам много примери за мъже, които го заслужават.
- Но все пак има такива.
- Има, но те са издържали проверката на времето.
- Може ли да попитам кои са те?
- Може. Не е някаква тайна – двама от тях са пастрокът ми и Калеб.
- Калеб? Това Кале, когото спомена сутринта ли е?
- Казала съм нещо за него ли? - жената се хвана за главата. - Това звънене в ранни зори трябва да престане, иначе скоро ще узнаеш всичко за мен без дори да помня.
- Интересна идея. - подсмихна се мъжът. - Още утре ще я изпробвам.
- Тенебръс! - погледна го заплашително Фиби.
- Добре, добре, няма. И? Кой е Калеб?
- Първородният син от брака на майка ми.
- Значи е единият от братята ти.
- Да.
- А другият?
- Какво за него?
- Защо му нямаш доверие?
- Не че не му вярвам, просто не го познавам достатъчно. Близнаците бяха на шест, когато напуснах дома.
- А ти на колко беше?
- На шестнадесет.
- И вашите са те пуснали?
- Никой не ги е питал. - Фийби отклони погледа си от него и леко се намръщи. - Просто си тръгнах.
- Темата неприятна ли ти е?
- Малко.
- Не искаш да питам за семейството ти.
- Точно така. Не обичам да говоря за тях. Не и с хора, които почти не познавам.
- Добре, тогава да поговорим по работа.
- По работа ли? - погледна го жената едновременно изненадана и учудена.
- М-х-м. Имам идея за нов проект.
- Да, беше споменал нещо такова преди време.
- Но ми трябва информация, която изглежда само ти можеш да ми дадеш.
- Интересно каква ще да е тази информация.
- Искам да знам кой е създал Джордж?
- Кой Джордж? Моят Джордж ли? Икономът?
- Да. Никъде не открих намек за компания, фирмичка или дори фрилансер, който би могъл да изпипа изкуствен интелект така добре.
- И искаш аз да ти кажа кой го е направил за мен, така ли? Защо? За какво ще използваш информацията?
- Искам да внедря изкуствен интелект в производствените процеси на някои от компаниите ни с голям риск от аварии.
- Бих могла да ти кажа, но първо трябва да говоря с програмиста.
- Добре.
В този момент мобилният й звънна.
- Да?
- Касиан е.
- В момента не е много удобно.
- Важно е.
- Какво има?
- Разговорът не е за по телефона.
- Окей. Да се видим след около час у дома?
- Става.
Фийби прекъсна връзката.
- Някакъв проблем? - попита Тенебръс.
- Един от хората на баща ми иска да се видим. Било важно. Ще ме закараш ли обратно?
- Разбира се.
Ейдриан събра пакетите от храна и ги метна в близкия кош. После двамата седнаха в колата и потеглиха към града. През цялото време Фийби мълчеше, премисляйки възможните причини, поради които Кас би настоявал толкова да се видят. Тъкмо, когато колата завиваше към подземния паркинг, телефонът отново
звънна.
- Фийби Амарисо.
- Къде си? - чу се гласът на пазителят й отсреща.
- След малко идвам. Слез долу на паркинга да ме забереш! - и тя затвори.
- Явно наистина е нещо важно. - обади се Ейдриан.
- Дано да е така, иначе лошо му се пише.
- Ще се оплачеш на баща си ли?
- Не, за Бога. - погледна го възмутено жената. - Не съм някаква таткова принцеса, че да му се жалвам за такива неща. Ще измисля нещо.
Колата спря на едно от свободните паркоместа и в този момент вратата се отвори, а тя беше буквално извлечена от салона.
- Очаквах да направиш нещо такова, но трябваше ли да се окаже вярно?
- Кас, какво ти става, полудя ли?
- Става ми това, че си излязла с него. - посочи той към Тенебръс и задърпа Фийби към асансьора.
- Пусни ме веднага! - каза ледено жената и отказа да тръгне. - Касиан!
- Чу я! - намеси се Ейдриан и хвана ръката на другия мъж.
Няколко секунди двамата се гледаха гневно. Фийби свали ръката на Ейд от тази на Касиан и каза тихо:
- Няма нужда, ще се справя. Благодаря все пак. - мъжът кимна и отстъпи крачка назад.
Момичето обърна поглед към пазителя си, но не каза нищо. Трябваха й само няколко мига да го накара да отпусне хватката си.
- Фибс, съжалявам! Знаеш...
- Знам, но не е тук мястото да го обсъждаме. Надявам се да е наистина важно, защото иначе...
- Важно е. - Кас хвърли бърз поглед към Тенебръс, което не убягна на подопечната му.
- Лека нощ, Тенебръс!
- Лека нощ, фейо! Ако има някакъв проблем, можеш да ми звъннеш. - той погледна предупреждаващо Касиан, което накара момичето да се засмее.
- Не се тревожи! Кас няма да ми стори нищо. Държи се така, само защото не може да предвиди действията ми и това го прави раздразнителен.
- Фийби, не мисля, че трябва да го обсъждаме пред него. - каза пазителят й.
- Хайде де! Какво толкова е станало, че си такъв дръпнат?
- Ще ти кажа в апартамента.
- Ами хайде! - тя помаха на Ейдриан и хвана ръката на Кас. - Води ме, приятелю!
Тенебръс ги проследи с поглед как се качиха в асансьора, после и той тръгна. Вече горе в апартамента, младата жена и пазителят й стояха един срещу друг и се измерваха с раздразнение.
- Изключи иконома.
- Защо?
- Не мисля, че ще искаш Калеб и Ник да узнаят това, което ще ти кажа.
- Джордж! - подвикна Фийби.
- Да, госпожице?
- Премини в спящ режим!
- Да, госпожице.
- Е, каква катастрофа се е случила, че ръмжиш като гладен мечок през пролетта? - обърна се момичето към Кас.
- Имаш ли изобщо представа с кого се шляеш насам-натам? - попита я той на предела на избухването.
- Мисля, че да.
- А аз ще ти кажа, че не, нямаш и най-бегла представа колко сериозно е положението.
- Ами кажи ми тогава!
- Ейдриан Тенебръс е просто едно от многото имена на мъжа, с когото се виждаш.
- Какво искаш да кажеш? Че използва повече от едно име ли? Защо да го прави?
- Може би, защото е един от прокълнатите. - каза мрачно Кас.
- Какво? - Фиби пребледня.
- Каквото чу.
- Казал ли си на Феб?
- А ти как мислиш?
„Разбира се, че е докладвал вече на Аполон.“ - помисли си Фийби. - “Иначе нямаше да дойде да ми каже. Касиан не прави нищо на своя глава. Интересно каква ли е била реакцията на Феб?“
- И?
- Нареди ми да те предупредя и да ти кажа, че Тенебръс е предсказаният от Дженевра.
- Само това?
- И аз реагирах по същия начин.
- Направо ме изумява понякога. - въздъхна жената. - Е, предаде ми предупреждението. Има ли нещо друго?
- Какво мислиш да правиш?
- Да внимавам. Нали това беше целта на предупреждението? - попита с леко високомерие тя.
- Надявам се, че ще спреш да се виждаш с него.
- И да доставя удоволствие на Феб? Не си познал!
- Фийби, той е опасен за теб по много причини. - започна да я убеждава Кас. - Ами, ако пострадаш?
- Мислила съм за това, още преди да ми кажеш за проклятието. Както казах, ще внимавам.
- Фийби...
- Искам да знам само едно нещо. - каза с твърд глас жената.
- Какво?
- Аполон ли е бил? Този, който го е прокълнал.
- Да.
- Защо?
- Заради убийството на една от любимите му жрици.
- И в какво се състои наказанието на Тенебръс?
- Жажда за кръв и съществуване без слънчева светлина.
- А татенцето се е постарал. Кога се е случило?
- Отдавна. През 5-ти век...
- Леле. - хвана се за главата момичето.
- Преди новата ера. - довърши Касиан.
- Майчице! 2500 години? Сега всичко ми се изясни.
- Какво ти се изясни?
- Не те касае.
- Фийби, знаеш, че е невъзможно да те наблюдавам денонощно, ти също не го искаш, затова те моля като приятел – не се виждай повече с Ейдриан Тенебръс!
- Кас, аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. - тя приближи приятеля си и го погали по бузата.
- Ами, ако той разбере каква си? - попита мъжът с тревога.
- Няма.
- Не можеш да си сигурна.
- Мога. Има само два начина да разбере – някой да му каже, което никой, когото познавам не би направил. Информацията е ценна като злато. Или да пие от кръвта ми, което не бих допуснала. Едно е да върша разни неща, напук на Феб, за да го ядосвам, и съвсем друго доброволно да си сложа главата на дръвника. Аз не съм самоубийца, Кас. Обичам живота прекалено много, за да си играя безотговорно с него.
- Добре. Ще се опитам да ти вярвам, но не прави нищо безразсъдно, става ли?
- Става.
© Todos los derechos reservados