Един ден, когато траурната песен над земята ще ехти. Един ден, когато ме няма, Аз ще се чувствам безкрайно щастлива, че вече не съм жива. Тогава ще се родя отново, отново... там някъде високо в небето и дълбоко в морето, а тялото ми ще е някъде в пръстта. Там ще е моят истински дом, който никога не съм имала, той ме е чакал винаги там. Пръстта ме е чакала вечно, за да се прибера при нея. Студ... хлад... да, но труповете нямат чувства, нямат копнежи, нямат страдания. Да, това искам, да не чувствам нищо, не съм чувствала нищо и преди да съществувам... Защо съм се родила?... да осъзная, че трябва да умра отново?
Когато си безкрайно щастлив, не винаги си щастлив напълно. Понякога не е дори щастие, а болка... болка, която собственото ни съзнание го изразява с усмивка... усмивка, но не щастлива, а фалшива, една празна усмивка. Май до сега съм живяла с празни усмивки върху студеното си бяло лице.
Нима щастието съществува? Или пък тъгата?
... Едва ли... всичко е една илюзия, една вечна илюзия в различни нюанси - черни, бели... понякога дори безцветни...
© Деница Димитрова Todos los derechos reservados
Наистина добри разсъждения!Наистина защо сме се родили,може би за да чувстваме,за да ни боли?!За да изпитаме радост,щастие,любов...Красиво е,но защо изобщо чувстваме?...6!