Един ден извън графика
На двете улични кучета Кънчо и Мара
Радиото- будилник се включи автоматично и във въздуха се понесоха утрешните новини. Някъде по света цените на петрола внезапно отново се бяха повишили, а в страната се очакваше реколтата на пшеница да покрие нуждите на населението. Денят следваше да бъде топъл, с кратковременно заоблачаване в следобедните часове.
Мила протегна ръка и будилникът замлъкна преди да й беше съобщил какво ще бъде времето в Източна България. Нямаше време за излишна информация.
Разкърши тяло в леглото, опъвайки всяка една става, както всяка сутрин, за да освежи кръвообращението след нощния сън, след това мина през банята.
Докато ритмично търкаше зъбите си със специалната си паста с мултифункционално действие тя премисляше графика си за деня.
Днес трябваше да е в кантората чак в два следобяд. Предстоеше й да поеме много важен случай, може би най-големия за тази година. Ако всичко минеше по план, най-накрая щеше да отиде на ски на Алпите. От кога нейният съдружник й рекламираше условията там, а тя все не намираше време и достатъчно средства, за да изкара една почивка по нейните представи. Сънуваше ги тези Алпи вече втора година, сънуваше, че се спуска по склона, а ските й "Атомик" приятно скърцат в снега на завоите, сънуваше как после пие чай с ром "Бакарди" в някоя уютна чайна в Швейцария, а вечерта хапва фондю с компания в изискан ресторант, в който сервитьорите те карат да се чувстваш наистина добре.
Огледа се. Усмихна се дежурно в огледалото, за да установи със задоволство, че зъбите й блестят от белота. Да, но за да отиде до Алпите и да си позволи нужните условия, трябваше да сключи тази сделка. Ако всичко върви по план. С леки движения Мила нанесе хидратиращия дневен крем за лице върху кожата си, после направи сутрешния масаж на очите, за да не останат сенки след съня и да се спре появата на бръчки. Докато масажираше внимателно околоочния си контур, мисълта й се насочи към предстоящия ден. Всички документи са изрядни, видя ги още докато правеше първоначална консултация на клиента, не следва да има проблем, той ще поиска тя да поеме случая му. Беше сигурна в избора му.
Облече се - спортно, любимия й "Адидас" екип. Погледна часовника си - беше 9.30 часа. Имаше час за фитнес, после фризьор, после щеше да се върне до вкъщи, за да се преоблече, един бърз обяд в местното бистро- и в офиса. Всичко беше пресметнато. В 14 без 10 щеше да е на линия, неотразима, както винаги, когато трябва да убеди някой в това.
На входа на кооперацията я лъхна влажен въздух.
Мила обичаше ранната есен. За разлика от колегите, които все се оплакваха, че лятото не им стигнало, за да си починат, и че отпуската им била малка, пък като се върнеха с дни разказваха скучни истории за това къде са били на море с децата си и какви коктейли забърквали в местното капанче, сякаш са прекарали там години, тя не се оплакваше, когато дойдеше време да се връща в кантората. Напротив, обичаше есента именно, защото отново започваше работа. Обичаше да се връща с офиса си, да подрежда бюрото, нищо че то никога не беше разхвърляно, да записва в тефтера си срещите и да не остава свободно място дори в петъчния лист, да остава до късно, за да обмисля графика си за утрешния ден.
- Спрете! Спрете! - Тя се огледа. Беше детето от отсрещния апартамент на етажа. Тичаше задъхано към нея.
Мила живееше в новия си дом отскоро, може би година. Не познаваше изобщо съседите си, не защото не беше имала още повод да се запознае с тях. Тя не познаваше и съседите в предишната кооперация, въпреки че живя там доста време. Всъщност тя просто никак не си падаше по съседските общувания. Хич не беше привърженик на звъненето по звънците, и и на молбите да полива нечии цветя през лятото, или да наглежда съседния апартамент, докато обитателите му са в провинцията. И сякаш съседите й усещаха това, защото никой не й досаждаше. По същия начин и тук, в новата кооперация, никой не звънеше на звънеца й без повод. Разбира се, познаваше визуално съседите от етажа. Това дете живееше в отсрещния апартамент. Беше на около 5 години. Родителите му бяха финни и културни хора, с които тя с удоволствие се поздравяваше сутрин, ако се засечаха в асансьора, но и с тях контактите й се изчерпваха с това.
Странно, какво искаше детето от нея! При това плачеше. Тя погледна часовника си. Беше излязла навреме, значи имаше 5 минути, за да го чуе. Ако успее да избегне задръстването, щеше да е във фитнес залата навреме. За миг се замисли от колко години не беше общувала с деца. Май не знаеше дори как да разговаря с тях. Почувства се неловко.
Докато Мила се опитваше да разбере за какво изобщо й говори детето, една жена се втурна към тях, бързо пресичайки улицата:
- Иване, как можа да изгягаш от градината! Ти акъл имаш ли? Не мога повече да се занимавам с теб! Това е недопустимо! Ще кажа на родителите ти да ти търсят друга детска градина. Не мога да те дебна всяка минута дали не си избягал! Бързо се прибирай! - учителката дори не погледна към Мила, хвана грубо детето под мишницата и ядосана почти го повлече към детската, която се намираше на отсрещния тротоар.
- Трябва някой да спаси Мара... Иначе ще я убият... Моля Ви, помогнете....Кънчо, бягай, ще те хванат и теб, бягай....- детето се захласна от плач, а учителката, съсредоточена в това да го прибере по-бързо изобщо не го остави да каже това, което иска. Минута по-късно детето беше вече чинно прибрано в детската градина.
Мила остана на улицата, не можейки да разбере случващото се. Почти всеки ден изпадаше в трудни ситуации, в които трябваше да вземе бързо решение, но решенията й бяха свързани винаги с работата й, а там тя плуваше в свои води. Сега всичко беше толкова различно, че тя загуби контрол върху себе си за миг. Не знаеше как да реагира. Затова инстинктивно погледна първо часовника. Минаваше 9.20. Времето течеше. Ако се забавеше още малко, щеше наистина да попадне в задръстването.
Едва след тази равносметка тя чу силния лай, който не спираше да оглася въздуха откакто излезе на улицата, но който до момента тя не забелязваше. Беше свикнала с лая на уличните кучета в този квартал. Имаше няколко, които си живееха в района и, за които се грижеха явно хората от кооперациите, защото кучетата не се местеха никъде другаде. Мила не разбираше тази грижа - не, че мразеше уличните кучета, не че беше привърженик на това те да бъдат унищожавани, но и тяхното присъствие не предизвикваше никакви топли чувства в нея. Просто ги имаше за даденост, която приемаше, доколкото не й пречеше. Никога обаче в нея не се беше пораждала нуждата да има куче или друг домашен любимец - твърде много грижи и въпреки това лоша домашна хигиена, а и толкова загубено време, което тя можеше да отдели за други далеч по-приятни неща - като едно добро плуване например, или релаксираща сауна.
Най-накрая тя разбра откъде идва лаят. До нея стоеше куче. Тя го беше виждала, беше един от постоянните жители на квартала, но сега за пръв път се загледа по-внимателно в него - забеляза белезите от ухапвания по лицето му, видя, че въпреки куцането му, то всъщност е доста едро и силно. Кучето лаеше точно пред нея и я гледаше настойчиво в очите - явно това беше Кънчо - за пръв път тя видя мисъл в кучешки очи- сякаш с лая си то наистина искаше да й каже нещо. В следващия миг видя пред себе си колата, за която й говореше хлапето - сив ван с прозорец с решетка отзад. От колата не се издаваше шум. Към тях обаче се приближаваха двама мъже със същите сиви гащиризони.
В този миг се появи нов шум - Мила погледна в посоката, от където идваше и видя детето, лепнато на прозореца на детската градина - то крещеше с всички сили и блъскаше по стъклото без да помисли, че всеки момент може да го счупи и да се нарани- само миг след това то изчезна - явно учителката, вбесена окончателно от непокорното хлапе го замъкна някъде навътре, за да не гледа случващото се.
- Бягай Кънчо, бягай! - този път думите дойдоха от една жена, която излизаше от близкия квартален магазин с две пазарски торбички в ръцете си. Жената беше възрастна, облечена в загубили свежестта на цвета си дрехи, явно износвани от години.
Кучето не я послуша. Продължаваше да лае настойчиво, сякаш за него да го разберат беше по-важно от това да избяга, и да не последва съдбата на другите хванати улични кучета.
Тогава се случи най- странното нещо за Мила в този смахнат ден - жената се наведе, остави пазарските торбички, взе няколко малки камъчета и започна да замеря кучето, като внимаваше да не оцели никой. Кучето побягна с нежелание точно в мига, в който двамата мъже се бяха доближили до него достатъчно, за да могат да го хванат.
Сега Мила ги погледна по-добре - единият носеше мрежа, а другият държаше спринцовка в ръцете си. Беше с гумени ръкавици. Двамата явно се ядосаха. Втурнаха се след кучето, но то бързо сви зад ъгъла и изчезна от погледа им. Това ги обезсърчи и те се отказаха от преследването. Все пак вече имаха няколко упоени кучета в колата. Курсът не е празен и изхарченият бензин е оправдан. Те се отправиха обратно към сивия ван. Единият се обърна и се провикна:
- Какво правите госпожо, защо подплашихте кучето? Градът плаче от уличните кучета, на нас ни плащат да ги кастрираме и умъртвяваме, ако някой не ги откупи, а Вие ги спасявате? Не мога да ви разбера, ако толкова ги обичате вземете си ги у вас! - Мъжът се усмихна подигравателно - Ако размислите, оставили сме адреса на приюта в магазина, елате и купете това драгоценно куче- поне ще платите за упойката и престоя му..- той не изчака отговор. Качи се във вана и хлопна вратата след себе си.
Възрастната жена се усмихна доволно и погледна съучастнически стоящаща до нея млада спортно облечена жена. Опита се да намери съпричастност, но вниманието й бързо се отмести към ъгъла на улицата - оттам изхвръкна Кънчо, който явно беше дебнал от прикритието си какво ще се случи. Куцукайки, но видимо напрегнал всички сили, той хукна след колата - тичаше като обезумял и лаеше колкото глас има.
- Кънчо, спри се, поне ти да оцелееш, спри бе глупаво животно! - жената не можа да го спре- той се загуби в пушилката, която остави ванът след себе си. Разбира се, нямаше шанс да го догони, но това не го отказа.
- Ех Кънчо, Кънчо, такъв си си ти! Ще умреш за твойта Мара... - Жената все още не се беше сетила дори за двете си торби, които лежаха в краката й захвърлени. Тя беше силно развълнувана и затова отново потърси погледа на младата свидетелка на случилото се, сякаш за да сподели с нея вълнението си:
-Знаете ли, виждала съм Ви в квартала, не може да не знаете нашите Кънчо и Мара, не може да не сте ги виждали. Те са местната кучешка двойка - голяма любов са - винаги са заедно. Да ги видите как се хранят, когато някой им подхвърли нещо - Мара първо изчаква Кънчо да се нахрани и после тя яде, а той винаги й оставя повече за нея и я пази, докато тя се храни, за да не й вземе яденето някое друго куче от квартала. А как Мара се гуши в него, сигурно сте ги виждали - свива главата си до него и примижава от удоволствие. А той колко е ревнив - винаги е до нея и не дава никой да припари - лае като луд и оголва зъби - смееш ли да приближиш! Той е водачът на местните кучета, нищо че куца, голям е мъжкар...Миналата седмица идвали с колата от приюта след обеда, Кънчо ги видял, разлаял се и събрал дечурлигата от квартала. - Завел ги при Мара, която лежала упоена, и докато мъжете от приюта дебнели за други кучета и чакали да я хване хубаво упойката, децата я грабнали и я скрили на сигурно място. Така я спасили... Сега закъсня горкия, а и сутрин децата ги няма.... - чак в този миг жената спря задъхания си от вълнение разказ и се сблъска с обърканите очи на Мила. - Тя изглеждаше толкова учудена и объркана, че възрастната жена чак съжали за миг, че е наговорила всичките тези думи - как ли е изглеждала в чуждите очи - Такива работи...е, аз да вървя... Тя се наведе смутено, взе си забравените торби, каза любезно "довиждане" и тръгна по улицата. Но след няколко крачки се спря и вместо да продължи, сякаш забравила нещо в магазина, захлопна вратата му след себе си - сигурно щеше да потърси по-добър слушател, с който да сподели преживяното, си помисли Мила. Нали възрастните не бързат за никъде.
Мила остана сама на улицата. Сега наистина си спомни, че много пъти е виждала Кънчо и Мара - за нея те бяха само двете скитащи се кучета - едното куцукащо, а другото рижаво, такова едно безлично. За тях тя беше забелязала само, че винаги са заедно - не бяха агресивни, не лаеха хората от блока. До тук се изчерпваха впечатленията й за двете бездомни кучета. Не знаеше, че имат такива смешни човешки имена, не знаеше как си пазят храна едно на друго, не знаеше, че така се гушат, не знаеше за акцията на Кънчо по спасяването на Мара от миналата седмица. Мила се сети за сивата кола и за мъжете в гащиризони, които този път взеха Мара.
За миг се почувства неловко, някакво чувство на вина като чели пролази по тялото й - можеше ли да направи нещо?, глупости... само дето си загуби времето, докато гледаше развитието на странната история пред очите си. Погледна нервно часовника - 10 часа - със сигурност щеше да попадне в задръстването - значи фитнесът отпада, няма да успее. Щеше да има време само за фризьор. Товя я изнерви- нямаше да разпусне, нямаше да се разкърши - и всичко това заради тази глупост. А в два беше важната среща.
Върна се в къщи. Преоблече се набързо, гримира се, обу се и затръшна входната врата отново. Това й отне още половин час. Графикът й съвсем се разстрои.
По-късно, опитвайки се да бъде максимално спокойна, слушайки любимата си релаксираща музика в колата, Мила се вля в задръстването. Дискът свърши, а тя не беше напреднала особено много. Пусна новините по радиото, за да научи отново за това, че трафикът в града е толкова голям, че измъкване от задръстването е невъзможно. Колите се виеха като една безкрайна опнала се на пътя опашка на гигантско бълващо дим животно, която почти не помръдваше. От време на време се чуваше ругатнята на изнервените шофьори, но Мила беше свикнала с тези изблици. Често и на нея й се ругаеше, и би го направила, ако нямаше кой да я чуе. И в това безвремие, в което сякаш всичко бе замряло и нищо не помръдваше, мисълта за кучето в приюта се прорязваше твърде често в пространството на луксозната малка кола и сякаш отравяше иначе свежия въздух на борова гора, който ароматизаторът разпръскваше периодично. Затова Мила се опитваше всячески да я прогони - смени предаването, после пусна диск.
Най -накрая, след около час бавно придвижване метър по метър, Мила стигна до фризьора, съвсем изгубила доброто си сутрешно настроение. Макар той да направи косата й точно, както тя искаше и беше свикнала да се гледа, тя не се хареса. Разбира се не го лиши от бакшиша му. Сигурно да откупиш едно куче не струваше повече от нейната ежедневна прическа. Това неочаквано сравнение я накара да преглътне въздух с усилие. Мила тръсна косата си, сякаш за да се отърси от мисълта- не може едно куче така да я заинтригува, интригуването идва, когато спечелиш едно трудно дело, когато убедиш другите в невъзможното, когато дори ти не си вярваш, но накараш света да ти повярва, тогава.
После тя се отправи, вече влязла почти в графика си, на обяд. Хапна бързо в близкия до кантората й ресторант, побъбри с колегите, размени няколко дежурни любезности и повече от всякога насила подари няколко усмивки. Етикетът го изискваше, а и кой би й повярвал, че настроението й се скапа така от едно улично куче. Никога дори не би го споменала.
Когато влезе в офиса си, бъдещият й клиент вече я очакваше. Мила се впусна в уговаряне за това, как точно тя може да помогне, за това колко е важно за него да заведе това дело и да го спечели и за много други неща, в които, както обикновено и тя не беше убедена, а и не я интересуваха и на половина толкова, колкото изглеждаше за нейния слушател. След час разговор той каза, че утре ще й каже окончателно какво е решил, стиснаха си уж вече почти приятелски ръцете, и срещата приключи.
До края на деня тя имаше много неща за отмятане, още няколко посредствени срещи, няколко искови молби за писане, изобщо -денят продължи, както всички останали. Това, което беше различното, е че Мила се усети, че мисли за кучето, а не за това дали ще зариби големия клиент. Това доста я озадачи.
Вечерта тя отново се сля с потока коли на път за в къщи. През цялото време не спря да мисли за Мара и Кънчо. Пред гаража се усети, че се оглежда, търсейки Кънчо. В първия миг се опита да отхвърли мисълта, а после, забравила за етикета, успокоена, че е сама в тъмното, Мила се заоглежда вече съвсем открито. Сети се, че той спи под стъблите на тяхната кооперация, защото от там го беше виждала сутрин с Мара да излиза, протягайки се след нощния сън. С бърза стъпка тя се отправи натам и без да й пука какво би си помислил някой ако я види какво прави, Мила приклекна и погледна отдолу. Там нямаше никой. Тя преглътна разочарованието си и се прибра в къщи.
Не й се вечеряше, не й се вземаше релаксираща вана с аромат на мента и успокояващи треви, не й се четеше книга, не й се гледаше филм. Сгуши се в канапето, изгаси лампата и се загледа в тъмното. За пъв път се почувства сама и й беше толкова мъчно - за някой друг, за едно, не, за две бездомни кучета.
В този миг на вратата се звънна. Мила не чакаше никого, а никой не звънеше на вратата й без предварителна уговорка с нея. Скочи, светна лампата и надникна през шпионката- беше съседското хлапе. За миг се замисли дали изобщо да отвори. Какво щеше да му каже, че си е тръгнала ядосана, че е изпуснала часа си за фитнес. Не можеше и да го излъже, че е помогнала, защото Мара щеше да бъде убита в приюта за кучета, ако не днес, то може би утре- кой би чакал цяла седмица, някой да я откупи, та това е разход за престой, който не може да бъде покрит. Мара дори не беше хубаво куче, дори не беше куче - бебе.
Звънна се втори път. Мила пак погледна. Видя усмихнатото лице на хлапето. Без да се усети, отвори вратата и преди да е отворила устата си, то се хвърли радостно към нея. Докато разбере какво става хлапето я стисна в детската си прегръдка:
- Благодаря Ви, много благодаря. Мара вече е свободна- сега с Кънчо сме ги скрили на сигурно място. Благодаря Ви, че я спасихте - сега те са в един двор, дето им казахме да стоят - не се бойте, имат храна и вода, никой няма да ги намери повече. - Детето почти подскочи и от благодарност залепи една бърза целувка на бузата на Мила.
Тя така и не намери сили да каже каквото и да било. Само се усмихна неловко, смрънка нещо и се прибра. Не вечеря. Взе бърз душ и си легна.
Почти не спа тази нощ. А когато задрямваше за малко й се присънваше настойчивия поглед на мъжкото куче и тревожния му лай, детето, задъхващо се от плач, ядосаната учителка, мъжете в гащиризоните, рижавата Мара, която по чудо се беше спасила, защото някой беше платил за нея, жената с торбите и избелелите дрехи, която се върна в магазина след случката, вместо да се прибере в къщи.
На сутринта Мила знаеше кой е спасил Мара, знаеше на кой трябва да благодари детето. Незаслужената целувка изгаряше бузата й.
Първото нещо, което видя на улицата, излизайки от входа, бяха протягащите се изпод стъблите Кънчо и Мара. Мила се усмихна за пръв път от дълго време истински - странна радост обзе цялото й същество - "скритите" от децата "на сигурно място" вчера кучета се бяха върнали в своя дом, който за тях беше най-сигурното място на света, и най-важното - бяха отново заедно.
- Кънчо! - не се сдържа тя и го повика - и двамата с Мара се втурнаха към нея с въртящи се приятелски опашки - нищо, че никога не им беше давала храна, нищо, че не ги познаваше по име до вчера, нищо, че не поиска да им помогне - те се втурнаха радостно, готови да раздават обич.
А Мила забрави за хигиенните навици, клекна до тях и започна да ги гали по ушите, по главата, по гръбчето - радваше им се дълго, толкова дълго, че пак щеше да попадне в задръстването, но този път това нямаше значение, нямаше значение и дали ще пие чай с "Бакарди" тази зима.
21.02.06г.
© Весела Антонова Todos los derechos reservados