... И бавно вдиша смърт от поредната запалена цигара, и все тъй плавно притвори очи, отпускайки се назад върху стола, попит от хилядите ти, болезнени сълзи. В тези моменти на ярост и тъга, остана сам със собственото си съзнание и сякаш скри се от него, от света, желаеше ти милост и капка състрадание. Но измъкна се ловко от мига продължил не повече от невинна целувка на една отдавна отмряла любов. Рязко отвори зорко очи, отпи бавно от искрящата течност, играеща си с нежни светлини, по ръба на чашата – първо за миг, за два, за цяла вечност. Погледна ме – погледна ме, както никога до сега, в тях, в очите ти четях укора на едно отминало поколение, сякаш думите бяха безсилни да изразят такава нестихваща емоция. Изгаряш ме с поглед, привидно смяташе, че с моята раздяла щеше да започнеш сетне да живееш. Като че ли, щеше от моята пепел ти да се родиш. Всъщност това аз ли бях, или ти? Обърках се... Ах ти, колко коварно си, мое скъпо огледало...