Един петък, един сън и един единствен въпрос


Този следобед, след училище, се разхождах по плажа. Беше късна есен, но времето беше слънчево, а вятърът не ме пронизваше през тъмнозеленото ми палто. Вълните на морето се плъзваха с типичния си съскащ звук по пясъка, но не достигаха краката ми. Ходех с маратонките си на няколко сантиметра от морската вода и се бях отдала на размисли. Исках да открия някого на този свят, който да прилича на мен, който да ме разбира. Исках да мога да бъда себе си без да се притеснявам от мнението на другите.
Такива екзистенциални мисли не ми бяха чужди – обичах да философствам, било то и наум, особено наум. Природата беше толкова красива тук. А часът не ме интересуваше, защото беше четвъртък и нямах намерението да уча за утре, затова можех спокойно да оползотворя времето си.
Седнах на студения пясък на около два метра от водата и се загледах в хоризонта – в далечината се виждаха няколко кораба, чиито размери оттук не можех да преценя, но сигурно трябваше да са големи, а малко по-нататък по плажа се простираше вълноломът и фарът. Помислих, че ще е приятно да се разходя и до там, но бях сама и някак не смеех – фарът беше далеч навътре в морето и до него се стигаше по дълъг каменен път, издигнат на няколко метра от плажа и винаги духаше силен морски вятър.
Ръката ми докосна студения сух пясък и дори взех в шепа малко песъчинки. Огледах ги в ръката си – всяка от тях притежаваше тайнствена красота, която ме привличаше. Обичах пясъка, само че не в обувките ми, но се стараех да не ми пречи толкова, дори тогава. Прииска ми се да се просна назад и да се загледам в чистото есенно небе, но сигурно щеше да ми стане студено.
Но все пак го направих, слагайки училищната чанта под главата. Наистина, преживяването си струваше да напълня дрехите си с пясък – небето се ширеше необятно над мен и ми показваше колко, всъщност, е голям светът. Прелетяха няколко чайки. Слънцето се скри зад меки есенни облаци, които обещаваха дъжд, но предполагам не и сега. Не бяха достатъчно тъмни, за да ме притеснят, затова само ги наблюдавах, заслушана в морския шум и крясъците на птиците.
След време ми омръзна да мисля за красотата на света, изправих се до седнало положение и извадих една книга от раницата си. Тук беше толкова приятно да четеш необезпокояван – чудех се защо повечето хора се сещаха за плажа само когато беше лято?
Потънала в книгата, някакви гласове ме сепнаха и даже стреснаха. Огледах се дискретно и забелязах четири момчета да вървят по плажа със смехове, които сигурно достигаха до небето. И четиримата бяха облечени с черни панталони, които сметнах, че са училищни униформи, и различни якета. Направи ми впечатление, че тримата от тях си приличаха, надвикваха се силно с развитите си гласове. Четвъртият от тях обаче ми се стори някак отдалечен от тях. Загледах се в него, като се възползвах от факта, че все още сигурно не ме бяха забелязали.
Различният от тях беше с малко по-дълга коса, с приятен кестеняв цвят. Той ходеше, загледан във вълните, прибрал ръцете си в джобовете.
Момчетата се настаниха на известно разстояние от мен и започнаха да се занимават с това, което си искаха. Може би си носеха и пиячка.
Въздъхнах – пресметнах, че нямам работа тук, където могат да ме видят, затова се изправих от мястото си и се преместих зад една стара ограда. Така те не можеха да ме видят, но аз можех да ги наблюдавам и се заех с това новооткрито занимание. Бях права за четвъртото момче, то не говореше с тях, сякаш те дори не го виждаха, игнорираха го напълно. Усмихнах се на себе си – момчето беше толкова красиво и нежно и си личеше, че не желае да е с тях. Или по-скоро, сякаш не го интересуваше дали е с тях или не.  
Неусетно се раздразних, че трябва да ги гледам, и отново се зачетох в книгата, подпряла гръб на студената стена. Времето застудя, небето потъмня и вече настана време да си тръгвам, затова се изправих, прибрах книгата и тръгнах по плажа.
Плъзнах поглед по вълните – морето беше също толкова красиво и нощем, отразяващо светлините на големия индустриализиран град съвсем близо. Беше истинска картина от червено, зелено и жълто по морската повърхност.
Изведнъж нещо привлече вниманието ми и зяпнах – момчето от следобеда. Лежеше на пясъка. Смръщих вежди и се огледах, но другите трима ги нямаше.
Приближих се до него с тихи стъпки, а сърцето ми започна да бие силно – мина ми невъзможната мисъл, че го бяха убили. Но бях сгрешила – той се стресна, може би от стъпките ми, и се изправи.
Зяпна ме секунда по-късно и аз замръзнах в полу-крачка и също го зяпнах.
- Спиш ли? – попитах, чудейки се какво да кажа.
Той ме изгледа студено, но нещо в очите му ми шепнеше с  мистерия едно обещание за друго, по-различно място.
- Помислих, че си умрял – изръсих в следващата секунда и прехапах устна.
Нещо го накара да се усмихне – не го беше направил нито един път, когато беше с другите момчета. На смътната градска светлина, идваща иззад гърба ми, можех да различа, че очите му бяха зелени. Светеха.
- Здрасти – бяха следващите ми думи към него.
Той ми направи знак с глава да седна до него на пясъка и аз колебливо пристъпих към него, и седнах. Очите му превземаха съзнанието ми, викаха ме. Редно беше да се представя, помислих си, име, години, можех да му кажа ръста си, рождения си ден, дали имам братя и сестри, да го попитам за същото… но някак думите бяха замръзнали, без дори да са се зародили. Оставаха само мислите.
- Защо не говореше с приятелите си? – попитах го, като следях за реакция на красивото му лице.
Той отново се усмихна, в очите му блесна тъга.
- Те не са ми приятели – отвърна ми той и най-сетне чух гласа му. Беше нежен като мелодия, хипнотизиращ, топъл и гладък. Останах бездиханна.
- А какви са ти?
- Те са едни ученици от най-реномираната академия в града – обясни ми той, като не откъсваше царствения си поглед от мен. – Просто ги следвах този ден.
- Следвал си ги? – повторих – защо? Имаше вид, че си отегчен от тях.
- Напротив, интересни са. Всички са интересни.
Не разбирах, но не попитах нищо. Ситуацията започваше да става странна, но не се страхувах – някакво особено спокойствие навлизаше в душата ми. Всичките ми грижи от училище, притеснения за изпити, философски мисли, всички те замлъкнаха и оставиха мозъка ми като празен. Така беше чисто навсякъде…
- Искаш ли да се поразходим по плажа? – предложи момчето. Исках да науча името му, да го попитам за нещо, но само се изправих и послушно тръгнах с него по бреговата ивица.
Вълните бяха станали по-силни, по-яростни, вятърът също - студен, сякаш ядосан в отсъствието на слънцето.
Двамата се разхождахме и имах чувството, че споделям мислите си с момчето до мен, сякаш му прехвърлях някаква моя собственост, материална или не. Отърсвах се от мъчителни мисли и безпокойство, изплъзваха се, но не че исках да ги задържа. Усмивка изгря на устните ми, наоколо всичко заблестя повече, без никаква вина.
- Чувствам се странно весела – споделих на момчето да мен и то ми се усмихна.
- Какво искаш? – попита той с любопитство.
Въпросът му ме свари неподготвена, извика всички ми страхове и притеснения, също и всичките ми скрити или явни желания. Чувствах се, все едно имам право да си пожелая нещо, нещо, което ще се сбъдне. Отворих уста, мисълта ми изпълнена с преплитащи се желания.
- Иска ми се утре някой да ме замести в училище – накрая промълвих и се засмях на собственото си желание.
- Искаш ли аз да отида – попита ме момчето – вместо теб?
Изсумтях.
- Де да ставаше толкова лесно. – свих рамене – Понякога ми се иска никога да не отивам на училище, да съм свободна като птица, да ходя където си искам, да правя каквото си искам и никой да не ме задължава. Да няма правила, нито закони.
- Наистина ли? – попита ме красавецът и се усмихна с мистериозната си усмивка – Утре не ходи на училище. Аз ще те заместя.
- Да бе, направо – поклатих глава.
- Остави всичко на мен – каза ми той, зелените му очи светнаха за няколко мига и помежду ни настана тишина, не нарушавана от звуците на вълните.
Останах загледана в гърба му, докато той се отдалечаваше по пясъка, толкова дълго, че се изгуби от погледа ми и се наложи да се съвзема. Беше толкова красиво момче, така искрено горяха очите му. Усмихнах се широко и се прибрах вкъщи.
На другия ден отидох на училище, защото не вярвах, че той въобще знае къде уча. Когато влязох в класната стая, първото нещо, което ми направи впечатление беше, че никой не ме погледна, не ми каза „добро утро”, дори най-близките ми приятелки. Секунда след това погледнах към собствения си чин. И той беше зает.
От мен. Застинах до вратата, зяпнала в моя собствен образ – оттук бялото ми лице изглеждаше спокойно, усмихнато и ведро, а косата ми беше пригладена и лъскава. Онова там обаче беше невъзможно да бъда аз, защото аз бях тук, до вратата.
- Добро утро! – казах силно, но никой не се обърна да ме погледне.
Очаквах сърцето ми да забие силно, но то не го направи. Докоснах с ръка гърдите си – сърцето ми си беше на мястото, просто не се притесняваше. Нима?
- Ехо! – повиших още повече тон, но отново никаква реакция.
Аз, тоест другата аз, онази, на чина, се изправи, засмя се на някаква шега и застана до парното под прозореца, вперила поглед в земята. Защо ли изглеждах толкова отчаяна, разтревожена? Тръгнах през стаята и застанах пред образа ми до парното, опитах се да му проговоря, но нищо. Влезе учителката.
Аз стоях все така до прозореца, но учителката не ме погледна. Никой не ме забелязваше. И тогава осъзнах нещо смътно, едно обещание на едни зелени очи, светещи в тъмнина.
Погледнах отново към другата мен и тя най-сетне погледна към мен – очите ú светнаха в зелено. Въздухът ми застина в гърлото, наоколо всичко се вледени.
- Престани с това! – почти извиках, този път наистина уплашена, въпреки че сърцето ми не биеше ускорено – Престани, ти казах!
Възможно ли беше това да ми се случва или беше само някакъв празен сън? Сега наблюдавах моето тяло да говори, да участва в часа, изпитваха ме, после се разхождах с приятелките си и през цялото време се опитвах да накарам другата мен да се махне, да изчезне. Следвах себе си навсякъде, като сянка, и се чувствах като сянка, като чужда. Видях през други очи как гледам на приятелите си, как се смея и как изглеждам отстрани. Но се плашех. Исках да се върна. Защото винаги другата мен или истинската мен - не знаех кое от двете бях и кое беше тя -изглеждаше притеснена, уплашена, но също и светеща, и усмихната. Не знаех какво да направя, за да се върна. Намирах се в безизходно положение и исках всичко това да престане, да се промени. Да си бъда отново себе си, да се събудя…
И тогава наистина се събудих от звука на алармата на телефона ми. Бях си в леглото, в моята си стая, под моето си одеяло и слушах песента на собствената ми аларма. Какво? Наистина ли бях сънувала? Но всичко беше толкова истинско, че скочих колкото можех по-бързо, и хукнах надолу по стълбите към хола.
Беше все още тъмно и събудих баща си, като светнах лампата.
- Какво става? – попита той сънено и се изправи.
И ме погледна. О, колко бях благодарна в този един миг, когато той ме погледна и прочетох по очите му, че ме вижда. Колко бях благодарна, че не ме игнорира. Преди, когато толкова се дразнех, като ме гледаше, било то критично или с бащинско възхищение, сега бях толкова благодарна. Един поглед -  само това ми стигаше на света.
- Добро утро, татко – казах тихо.
- Добро утро.
- Трябва да тръгвам за училище, нали? – попитах, останала без дъх от благодарност.
- Не, не трябва… днес е събота, да не си се объркала?
Събота. Събота. Ами петъкът?