-Ти беше четиригодишен, държеше големия чадър, който закриваше цялото ти тяло, а ние стояхме отстрани и се смеехме! Помниш ли ме, бабе?
-Не – промълви сухо тринадесет годишния Исмаил. И как другояче, сърдит е, след като от девет години баба му не го е търсила…и не само тя.
Есенен ноемврийски ден, пътят до селото е дълъг, красив, посипан с златисто-червени листа. Може би, ако беше друго време, ако не беше точно днес, Исмаил щеше да се наслади на пъстротата, щеше да му е приятно. Малкото-голямо тринадесет годишно момче стоеше на задната седалка, стиснало с ръка дръжките на двете рози, които преди тридесет минути купи за баща си. Цветя, които скоро ще бъдат положени в пръста, за да станат част от нея, цветя, които никога няма да бъдат подарени, те ще бъдат оставени.
В сърцето на Исмаил, северния вятър отдавна се бе настанил и брулеше всичко в малката му гръд с непоносима скорост. Каква вселена само носеше там, хиляди малки светове и всеки бе различен. В този момент гледаше празно в прозореца на колата, но тежкото му дишане подсказваше, че вътре се случва нещо – нещо непосилно, нещо, което малкия Исмаил никога не трябваше да изпитва, защото е дете! Преди девет години той бе оставен от своето семейство, докато неговата майка го предаваше в един от домовете за деца, момченцето се беше впило в нея, стискаше с ръце до посиняване, но могат ли тези ръчички да се преборят с отказа на Майката да се грижи за детето си! Тогава за първи път Исмаилчо бе предаден, за първи път усети студа в сърцето си. Мина време и през един летен ден момченцето почувства топлина , усети любовта и грижата, на които са способни възрастните към малките деца и макар и предпазлив Исмаил пое ръката на баба Иванка и тръгна към новия си дом, за да стигне до тук, осем години по-късно.
Девет години родителите на Исмаил засяваха напразни мечти и очаквания в душата му. Девет годни се планираха различни сценарии. За девет години и девет срещи с родителите си момчето бе лъгано многократно, обсипано с обещания, че скоро мама и татко ще дойдат за него, че то не е забравено, че всички ще бъдат щастливи. Девет годни, до днес! Днес завесата е вдигната, лъжата се оттегля и на нейно място идват скръбта и разочарованието. Единствения човек, в който Исмаил вярваше и една малка искрица в него се надяваше, че ще бъдат заедно някой ден, пое по път, в който ще е сам – пътят на Вечността.
Този ден, днешния, никога няма да бъде забравен. В този ден едно дете намери себе си, намери семейството си и се сбогува с него, може би завинаги. В този ден един малък човек и историята му преобърнаха целия ми свят!
Малкият-голям Исмаил слезе от колата. За пръв път от девет годни вижда своята баба и леля. И двете започват да плачат и да оплакват съдбата на баща му, а в този момент Исмаил оплаква единствено себе си, иска да им изкрещи, че е сърдит, да им зададе хиляди въпроси, на които вече знае отговорите, но се въздържа. Тринадесет годишен, а толкова силен, устоява на гнева, а той е разрушителен, защото девет годни е подхранван, девет годни е държан в решетките на малкото му детско сърце. Момчето бавно пристъпва до гроба на баща му – купчина пръст, а толкова важна. Сълзите извират, малкото тяло започва да се тресе, розите падат върху земята. С тях пада и последната сълза. Исмаил се обръща и се сбогува със своята баба и леля – завинаги! Връща се у дома, където е очакван, стиснал в ръка до посиняване снимката на баща си.
© Елеонора Стефанова Todos los derechos reservados