В стаята не се дишаше. Беше налепена с мръсно-оранжеви тапети опръскани със злато и това допълнително ме задушаваше, а въздухът беше толкова гъст, че милиардите частици прах бяха заседнали в пространството и аз вместо да дишам се давех като змия, която се опитва да нагълта удушен плъх. Все пак атмосферата стелеше уют и аз се бях изтегнал почти еротично на леглото на баба ми, а те двете с майка ми отново се бяха oплели в повтаряне на клюките от последните 3 месеца, които бяха обсъдили още преди 3 месеца, но понеже нямаше какво друго да правят ги преповтаряха. Сигурно искаха да се убедят, че не са изпуснали нeщо или  че са на едно и също мнение относно събитията, не знам точно, ама дори и да знаех, нямаше да го разбера. Аз никога не вземах участие в тези разговори. Вярно е - още от едногодишен неотменно присъствах на тях и както тогава, така и сега те ми действаха по един и същ начин – като доза валериан след псевдо нервна криза. Точно когато започнаха да преповтарят развода на Кичка Кучката и Любо Глупака от новата махала, аз се разконцентрирах ужасно и главата ми изведнъж се люшна на страни, предполагам от мързел да я държа постоянно изправена и погледът ми увисна върху прегърбения завинаги труп на дядо ми, който седеше на съседното легло. Изкрещях от ужас.

           След като се съвзех малко си помислих, че и аз мога да се изгърбя така някой ден, затова веднага взех мерки и извих чупливия си гръбнак нагоре с всичка сила, сякаш имах не просто най-плоските гърди на света, а огромни тежки цици. Набързо забравих всякакъв страх от изгърбване-артроза-склероза-старост-смърт и се заех с узрялата пред очите ми перспектива - моето тяло с женски гърди. Бях толкова доволен, че не знаех какво да правя, затова просто започнах да насочвам зърната им насам-натам по тавана със видимо задоволство на успял мъж. На моменти дори леко се завалях на една страна от люшкането на тези огромни балони, а кръстосаният ми крак започна да се клати кокетно, така както правят жените когато не мислят за абсолютно нищо освен за клатещия им се крак или още по-зле, когато са успели да убедят някой мъж в лабиринта на женската си логика. Явно напълно бях влязъл в роля, защото протегнах тънката си ръка да отместя косите от лицето си, но пръстите ми минаха единствено по полуплешивата ми  глава, обръсната 2-ри номер. Това обаче съвсем не ме прекърши, дори напротив, за да покажа, че ни най-малко не ме интересува липсата на гъста суха къдрава коса, аз  изтеглих тънките си устни напред - стил обсебена манекенка, премрежих поглед и извърнах бавно глава настрани, абсолютно незаинтересуван от каквото и да било... Мислех си, че така една истинска дама запазва достойнство и в най-критичните ситуации. Да ви кажа честно, не знам дали ми се получаваше, но какво ми пука, и без това изобщо не виждах нищо, защото имах уникалното свойство да преобръщам очите си и да насочвам погледа си вътре в мен. Така оглеждах вътрешностите  на главата си – пихтия от кръв, течност и плуващ наоколо мозък – нищо кой знае колко интересно, но поне се спасявах за секунди от постоянно искащата нещо от мен действителност – стрес-стрес-стрес-цирей-лишей-днес.

            От лявата ми страна стоеше баба ми, удобно седнала на една остаряла, колкото нея табуретка. Баба ми притежаваше едно рядко и доста специфично качество – винаги създаваше впечатление у околните, че където и да седнеше й е адски удобно, направо ти се иска ти да беше седнал там пръв, но това се оказа лоша заблуда. Веднъж я изчаках да стане от акумулиращата печка, където обикновено пребиваваше през зимата и като седнах аз, първо, си изръбих гъза на желязото и второ - топките ми едва не се свариха. Издържах точно няколко секунди и повече не повторих. A тя, значи, си седеше и леко потракваше, придвижвайки долното си чене насам-натам из устата и ме гледаше влюбено:

-Прочетох една чудесна поема на Варовик Някой Си. За съвременното общество е – много хубаво написана, искам да ти я дам да я прочетеш... – започна да рови из бабешката си чанта и да диша тежко, все едно покоряваше К-2 през зимата.

-Варовик Някой Си винаги ми е харесвал как пише – добави майка ми и изпусна нещо относно живота му, което не успя да се задържи в главата ми.

Майка беше седнала до баба. Замечтаният й, не гледащ на никъде поглед, излъчваше вечна тъга, започналата да се оформя гърбица – вечно покорство, а изрусената й само един тон над кестенявото коса – вечна отговорност към обществото да не го шокира с каквото и да било в своето поведение.

            На другото легло стоеше вечно дядо ми, но за него сега не бих могъл да кажа нищо, защото никой от нас не го забелязваше отдавна и той просто стоеше там като стар, празен и заключен шкаф – всеки знаеше къде се намира, колкото да не се обърка и да седне върху него.

            Докато баба ми ми подаваше одата на глупостта от Варовик Някой Си, аз се опитвах да достигна съвършенството на руска балерина, премятайки крак върху крак. Не знам дали тук съм достатъчно изразителен, за да ви предам картинката, понякога усещам дълбока липса на всякакъв талант, но в случая се чувствах като Шарън Стоун без гащи, седнала на офис стол в задимена стая. Да, точно така, премятах крака и съпровождах това нелеко упражнение със забавено приплъзване на език по устните, пърхане на мигли и люлеене на огромните ми гърди... на това отгоре си въртях бясно главата на ляво и на дясно, сигурно, за да не си задържам погледа никъде, защото това винаги ме навеждаше на излишни и глупави мисли. Очите ми излъчваха онова упорито нахалство, характерно за всяка проститутка правеща френска любов на огромен ... сещате се какво, че сега не искам да го споменавам напразно и да влизам в грях. Баба ми стоеше с протегната ръка, където трептеше поемата на Варовик Някой си. Надменно поех отрязъка от вестник и започнах да се опитвам да чета, не спирайки да извършвам всички от гореописаните движения - изобщо не ми беше лесно, заклевам се – заради гърдите ми, трябваше да държа омачкания парцал вестник почти до лицето си, краката ми, които не спираха да се премятат един върху друг, ме клатеха целия, а докато си въртях безразборно главата едва успявах да нацеля някоя буква. Все пак, от време на време хващах по някое изречение, което обаче моментално забравях, защото цялото ми внимание беше върху движенията на тялото ми и никой не можеше да ме убеди, че те не са най-важните в момента. Изведнъж, майка ми разряза гъстия въздух в стаята като нададе смъртоносен крясък. Беше се убола на една от вкаменилите се по килима трохи:

-иииааааААААААААААААААААААЙ!

Приличаше на нещо като зов на полудял самурай. Погледът й загуби замечтаното си очарование и стана по-суров и от суши, устата й се разкриви като на хищник, а гласните й струни не спираха да свистят. Тя скочи от стола и запенена започна да се тръшка из ъглите на стаята вряскайки неутешимо на неразбираем език. Аз отегчено надигнах премрежен поглед, за да видя какво толкова е станало – майка ми бясно се мяташе по пода, а баба ми ме гледаше със престорено засрамен, безпомощен и усмихнат поглед на кривогледите си очи. Все пак, макар и никой да не разбираше какви ги бълва майка, дори и стария шкаф на леглото на дядо, всички знаехме, че това са ужасии по адрес на баба ми. На това отгоре гласът ѝ звучеше доста странно, сякаш не беше произведен сега, а идваше отнякъде другаде, от много дълбоко и много отдавна, заключен да събира паяжини и злост и подут от дългото стоене в пещерата на забравени страхове. Естествено, на никой от нас не му пукаше, най-вече на баба ми. Майка ми знаеше много добре, но продължаваше да крещи упорито. Когато бяхме вече отегчени и смазани напълно, тя намери отнякъде една метла и започна злокобно да я върти, опитвайки се да помръдне различни вкаменелости по пода. Видя, че не може, ядоса се още повече от безсилието си и започна да фучи с метлата безразборно из стаята. По едно време се движеше толкова бързо, че усещахме само полъха на новия аромат на Кензо, с който тя се беше напръскала безжалостно.

           В полузаспало състояние и вече значително изморен от физическите ми напъни да си въртя главата, цупя устните, премрежвам погледа, издувам гърдите и така нататък провален живот, аз захвърлих одата на безсмислието и баба ми начена високо културен разговор с мен за театри, книги и филми. Нека да спомена, че баба ми беше завършила психология и философия в Софийския Университет и с нея  винаги беше удоволствие да се говори, макар да знаех, че тя, ама абсолютно нищо не разбира от психология, а за философията не съм сигурен. Майка ми, неуморна и искрена до смърт, продължаваше да се блъска в стените и пода на стаята и да надава крясъци на ранено праисторическо животно, така че беше напълно невъзможно да се чуе каквото и да било. Затова с баба си говорехме само с устни, без да издаваме звуци:

- Ходил ли си на театър скоро, има ли нещо интересно?

- О, да! Ходих на последния спектакъл на Иво Димчев – беше много забавно – нещо като саркастична лудница за култорологията, СУ и търсенето на работа – съвременен театър.

- Ох, не ги разбирам тези модерни представления. Толкова обичах да ходя на опера като студентка, а сега съм заклещена с това чучело дядо ти и не мога да мръдна никъде, ох, ох – мърдаше беззвучно уста баба ми. При думата чучело, тя извади от под леглото един мръсен леген и го счупи в главата на дядо. Той не каза нито дума, защото отдавна беше забравил да говори. Само изскимтя и от очите му се процедиха няколко сълзи. Двете половини на зацапания леген се търкулнаха по пода. Баба ми го погледна уморено,  а от погледа й се изсипа бледа светлина, която се разреди в гъстия въздух. Сякаш нищо не е станало, тя продължи да говори безгласно за опери и за студентските си години. Аз реших, че това може би съм го слушал вече и веднага си обърнах погледа навътре. Не след много време обаче ми омръзна да разглеждам мозъка си и движението на кръвта по вените, затова пак си превъртях очите обратно.

            Нищо не се бе променило – майка ми все си летеше из стаята, дядо спеше на леглото, а устните на баба продължаваха да се мърдат. От учтивост, трябваше да се вгледам в тях и да разбера какво ми приказва, защото беше явно, че се опитва да ми спечели вниманието. Забелязах, че ритъма беше по-различен, по-възбуден. Говореше за успехите в кариерата си и нещо на тема уважение, което не успях да доразчета, принуден да се браня от дребните остатъци храна, слюнка и камъчета, които хвърчаха от устата й право върху мен. По-късно щях да видя, че това са всъщност полускъпоценни камъчета, но сега не знаех пък и не ме интересуваше, единствено исках да престане да ме плюе, за бога!... Защо всички стари хора стават хладнокръвни непукисти и денонощно кроят планове как да те изкарат извън нерви или може би баба ми винаги си е била такава. Ако можех само да питам дядо, ама той вече беше поел нанякъде, не знам и аз точно къде.

           Бях присвил поглед в преднамерена досада, бършех лицето си от мократа атака и махах с ръце във въздуха, за да не ме нацели някое от дребничките, коварни камъчета. Въодушевена от разказа, старицата заподскача върху табуретката, зениците й се разшириха все едно беше на екстази, ченето центрофугираше из устата й, ръцете изскочиха от скута и започнаха да се движат напред – назад, полусгънати в лактите, дебелият плетен бозав елек падна от гърба й, тя се изправи, вдигна гордо глава и започна да крачи из стаята, а по нея заблещукаха няколко медала. Майка ми, която не преставаше да фучи във въздуха, се обърка от хода на баба ми и неволно се блъсна в прозореца, стъклото се разхвърча на хиляди парчетии, но звук не се чу, поради непрестанното й крещене и тя за малко не излетя от 32 етаж. За щастие се беше забила в парапета на терасата и сега се опитваше да влезе през дупката на прозореца. Баба ми дори не обърна внимание и продължи да си мърда устата без звук, да подрънква с медалите и да крачи из стаята. Майка като че ли се успокои, защото спря да вряска, хвърли метлата на мръсната тераса, влезе в стаята и седна кротко на един пластмасов стол. Изобщо не даваше вид, че слуша баба ми и нейното безгласно дърдорене, но правеше физиономии на престорено недоверие. Най-накрая не се  сдържа и извади от някъде малки порцеланови чашки, пълни с димящо кафе и ги натика в ръцете на всички. Седна доволна на пластмасовия стол и започна с някакви странни гримаси да сърба кафето, което винаги беше адски силно и без захар – изглеждаше така, все едно някой я измъчва, но в погледа й имаше кротка наслада. Беше напълно спокойна. От време на време ни поглеждаше и май се опитваше да се включи в атмосферата. Съвсем скоро разбра, че това е невъзможно и тялото й изведнъж замръзна като парче мрамор от древна Елада. Единствено погледът й издаваше присъствие, но почти веднага и той се отнесе някъде през прозореца и се загуби сред летящите лъскави гълъби. Остана само ръката й, която машинално надигаше чашата към устата и се смъкваше обратно.

            Аз държах врялото кафе в ръка и се ядосвах, че не можех да си отворя огледалцето, защото в другата ми ръка вече стоеше отвореното ярко червило. Погледът ми все още се мъчеше да не поглежда нищо конкретно и само се въртеше безумно по предметите и хората наоколо. Започнах с наслада да мажа червило по устата си, не виждайки нищо, спирах за малко, разтърквах устни и пак – така бях виждал, че правят момичетата, така правех и аз, убий ме ако разбирах нещо. Майка ми ме погледна усмихната и ме целуна  – „Пупи, ти си смисъла на живота ми, заради тебе търпя всичко”... Изобщо не се трогнах - подхвърлих й един мек поглед, макар да не схващах какво е това „всичко”, за което ми говори и прибрах червилото в работническия панталон, който повече приличаше на скейтърски.        

             Баба ми все още маршируваше из стаята и си мърдаше безгласно устата. Когато мина покрай стария заключен шкаф или дядо ми, бръкна в сутиена си и извади оттам един буркан консервирани лозови сърми, тръшна го на стола пред него без да продума и продължи. Вкамененият ченгел на гръбнака на дядо заскърца нежно, очите му - малки и спокойни, гледаха буркана около половин минута с невъзмутимостта на будист след 30 годишна медитация, в ръката му изведнъж се озова лъжица и той започна да отваря бавно буркана. Майка ми ненадейно пусна кратък, посттравматичен писък с очи извити към тавана. Баба ми, която знаеше, че писъкът бе за нея, изобщо не наруши достолепния си марш. Само медалите й леко потрепериха, от тавана се посипаха вар и паяжини, а телевизорът се начупи и на разредени  във въздуха частици излетя през прозореца. Червилото в джоба ми стана на пихтия – това би било напълно достатъчно, за да започна да крещя и аз, но не го направих, защото разбрах за него по-късно, когато писъкът ми се стовари върху няколко невинни минувачи по главната улица.

           Засега бях зает да лакирам ноктите на десния си крак – изражението на лицето ми отразяваше тренирана в продължение на 27 години надменност. В този момент капачката от буркана със сърмите излетя и се удари в главата на баба ми. Всички се направихме, че това не сме го видели. Дядо наистина не го беше видял, нито чул – беше глух открай време. Облегна се отново назад и от размърдалите се, закърнели телеса се освободи една шумна пръдня. Леглото се разтресе и изпод него започнаха да летят във всички посоки медалите му, които нямаха край. Той ги гледаше със спокойствието на онзи монах - явно беше разбрал смисъла на вселената и го беше забравил веднага. Оказа се, че отвореният буркан със сърмите бе последното му задължение към космоса, защото прегърбеният му труп бавно започна да се издига над леглото, стигна до средата между пода и тавана и спря. Необяснима, невидима, но напълно ясна светлина се отделяше от него, препълненият му памперс се полюляваше кротко, а краката му висяха надолу – гладки, сини и подути в долната част. Майка го погледна само за секунда с вечна любов и отново се разтвори сред птиците навън. Чуваше се как на ум рецитира поезия – беше нещо банално относно цветя, любов и слънчеви лъчи. Баба ми беше застинала на средата на стаята, отегчена от всичко и всички и ръсеше захар по пода с една малка лъжичка за кафе. Дядо ми не даваше вид, че нещо се е променило в него или че е разбрал, че е във въздуха. Очите му не помръдваха от безразличието на най-обикновени стъклени топчета. За секунда се преместиха върху застиналата насред стаята старица и светлината около него се сгъсти в топли трептения, погледна мен, който бях започнал вече да лакирам левия си крак и майка ми, която рецитираше наум поезия, която всички чувахме, усмихна се и полетя нагоре, пробивайки тавана с глава. Западаха отломки от стар панел. След малко полетя и памперса му, който се беше закачил за една от тях, тупна тежко на пода и оплиска всичко наоколо. Баба ми седна на табуретката си и елека й отново се озова върху нея. Бръкна в сутиена си и извади някакъв вестник, в който се зачете. Майка не беше повече в стаята, а летеше навън с гълъбите и по едно време не се виждаше повече. Аз завърших с левия си крак, обух си чорапите, нахлузих червените си ботуши и въртейки тренирано задник излязох от стаята.