Един турчин в България
Вчера се видях с един турчин, с когото не се бяхме виждали от много време, може би повече от 15 години.
Човекът е управител на филиал на турска фирма в България. Дошъл е преди 20 години, когато той самият е бил на 24, наскоро завършил университет, млад инженер. Горе-долу по това време и аз се запознах с него. Беше слабичък младеж с живи умни очи, с мечти и амбиции да покори върховете на бизнеса. Не говореше български. Разбирахме се на развален английски, поне моят беше развален, а неговият беше доста добър. Говореше скромно, но уверено. Беше малко уплашен – все пак трябваше да установи бизнеса на фирмата в нова и почти непозната за него страна. Полагаше много усилия. Личеше си, че в университета е учил здраво. Прилагаше модерни маркетингови подходи – нещо, което тогава за българските „бизнесмени“ беше екзотика или по-скоро обявяваха маркетинга за нещо западно, далечно и едва ли не, неприложимо в българските условия. Малко, по малко усилията на младия турчин даваха резултати за тяхната фирма. Отначало откриха търговски офис, в който бяха под наем и продаваха технически изделия, произведени в Турция. Али, така се казва турчинът, създаде малък екип от четирима търговци –български турчета, които изпрати 1 месец на обучение в Турция. Обиколиха и кръстосаха България няколко пъти. Срещнаха се с всяка производствена или търговска фирма, която би могла да купува продуктите им. Носеха и разпращаха каталози, правеха офертите още в същия ден, в който им ги поискаха. Един човек винаги беше в офиса, готов да подготви оферта светкавично, а другите пътуваха из страната и се срещаха с потенциални и действащи клиенти. Стоките доставяха на място при клиента с транспорт за тяхна сметка и с доставката отново посещаваха клиента, особено новите клиенти. Не веднъж пътуваха и с личните си автомобили, защото имаха 1 бус и 1 пикап и понякога и двете им служебни коли бяха заети с доставка.
За 2-3 години марката им стана позната на българския пазар. По онова време турските стоки се свързваха с ниско качество. Али, ходеше при клиентите и правеше демонстрации, носеше протоколи от изпитвания от европейски лаборатории, оставяше безплатни мостри за проби. Успя да убеди българските клиенти, че стоките на фирмата му са добри и надеждни. Не след дълго закупиха малка сграда и започнаха да сглобяват изделия в България, в началото само за българския пазар, а след това за Турция и за други страни, в които турската фирма вече продаваше.
На една от срещите между нас и Али, споделихме една наша идея за технически продукт, която ние в нашата фирма бяхме обсъждали повече от година, но не бяхме направили нито проект, нито прототип. Говорехме основно за това, че продуктът би имал пазар, че ако го направим сигурно би бил успешен, че трябва да го направим и че всеки момент ще се захванем с разработката. Две седмици след като бяхме казали на Али за „гениалната“ ни идея, той се появи при нас с прототип на изделието. Частите бяха прецизно изработени с машини за лазерно рязане и с фрези и стругове с ЦПУ, каквито в България почти не бяха останали след избухването на капитализма и демокрацията през 1989 г. Бяха продадени или нарязани за скрап.
Ние зяпнахме. Нищо не можехме да кажем, понеже продуктът ни или по-скоро идеята ни за него не бяха защитени по никакъв начин. За наша изненада той предложи да го произвеждат за нас, а ние да го продаваме в България.
По това време пътищата ни се разделиха. Али и екипът му се преместиха в друг град, където бяха закупили сградата за производство. Те се захванаха с други промишлени изделия, ние пък с други проекти и така не се бяхме срещали до вчера.
Али, вече с 20 години по-възрастен, с леко прошарена брада, малко понатежал, все още беше с живи и умни очи.
Оказа се, че в годините, в които не се бяхме виждали, той е разширил присъствието на фирмата им България до 3 производствени бази в три различни окръжни града. Последната им база е сравнително голяма за българските мащаби - около 5 декара закрити производствени площи. Имах възможността да я посетя и той ме разведе из нея и ми я показа. Закупили са стари почти разрушени сгради от приватизирано, източено и фалирало българско предприятие, направили са пълен ремонт и базата сега има вид все едно е в Швейцария или Германия – антистатични подове, лъчисто отопление на халетата, чисто, подредено, високо-производителни машини - последна дума на техниката. Казвам база, но ти си е направо фабрика. Направих бързо сравнение с други подобни български производствени бази и веднага констатирах , че тази е и по-голяма, и с повече машини и машините им са по-модерни и са нови, а не втора употреба. Освен за Турция, произвеждат още за Германия, Холандия, Белгия, а оказа се, дори и за Китай. В същото време фирмата майка е разкрила подобни фабрики на още седем места в Турция, в Румъния, в Сърбия, в Тунис, в Мароко, в Русия и в Казахстан.
„Евалла, Али“, казах му на чист български език. Наистина бях впечатлен.
Но не за производствените възможности и за развитието на фирмата им искам да разкажа, а за човека, за турчина, който работи в България.
- Динко, знаеш ли какви са разликите между България и Турция? – пита Али.
Аз замълчавам и чакам той да отговори.
- Българите не искат да работи, за да си изкарат парите, дето им ги плащам. Не казвам, че са мързелив, а че не иска да работи. – продължава той на малко разваления си български.
За 20 години е научил доста добре езика, но все още прави някои грешчици.
- Българинът иска да идва на работа, да прави нещо, но да не се напъва и после да получи заплата на края на месеца. После отива, търка билетче от лотария или пуска тото и мисли, че от там е по-сигурно да изкара пари, отколкото като работи във фабриката по-добре, по-бързо, по-умно. Сутрин, като стане, ако нещо не му е на кеф, или е махмурлия или се е успал, той отива на личен доктор, да му дава болничен. Той не го интересува, че поръчка на фабрика изостава или, че от болничен ще вземе по-малко пари от надница. Личен лекар му дава най-малко три деня, ей така, като почерпка. Ако каже: Тука нещо ме боли крака“ - няма проблеми – 5 деня болничен, една седмица болничен. И личен лекар мисли, че му прави услуга.
Или българинът обича да отива на час-пром. „Какво е това час-пром?“ - викам. Казва: „Това е на частно да свърша някаква друга работа на някой“. „Е добре“ – викам – „ти тука нали работиш на частна фирма? Ние сме частна фирма и аз ти плащам за работа“. Всъщност той като иде на час-пром, той взима пари на ръка, не плаща данък, не плаща осигуровка. Вие както го казвате – сива икономика. Нашата фирма, Динко, работим 99.99 % бяло, на чисто. Няма пари на ръка, няма без фактура. Всичко - по банка. Щото аз нали после трябва да се отчитам в Турция на патрон и на мениджмънт. Е, ако трябва да купи тука кафе за офис, цветя, едно друго, там взима без фактура, но това 0.01 %. Аз иска и за това фактура, но тука не дават. Най-много касова бележка или казва: „Нямам кочан, касовия апарат на поправка“. То чак е смешно. „Как пък – викам – „всеки път като дойда да купя нещо, касовият апарат все на поправка“. Викам, като се разваля толкоз, купи нов. Колко да струва един касов апарат?
Но сива икономика не е толкова за кафето. Тука в града има няколко фирми, частни фирми, български фирми. Има и още една чужда, освен нашата. Чуждата фирма е голяма, международна – от Германия, Франция, Япония - трябват й много работници. Тя идва тука в България за евтина работна ръка. Щото тука няма някакъв специален ресурс за тяхното производство – някаква специална глина, или някаква специална вода или специален въздух. Има работници – евтина работна ръка. И те взима работник на работа и казва: „Аз ти давам 1000 лева за таз работа да вършиш, за 1 месец. Аз те обучава, дава ти храна на обед, от тебе искам да работи“. И идва другата фирма от България , от сивата икономика и казва на работник: „Аз ще ти давам 1100 лева на месец. На договор ще пишем 700 лева а другите – на ръка. Няма да плаща данък за 300 лева.“ И той напуска, отива за 1100 лева. И какво става. Първия месец, този сивия му дава 1100 лева и нашия човек казва: А, тука по-добре от западна фирма – и по-малко работи и по-голяма заплата. Втория месец шефът дава 1000 лева. Ама чакай - вика нашия човек – нали се разбрахме за 1100. Шефът вика: „О, няма проблеми, след 5 деня ще ти ги дам 100-те лева, сега чакам да ми платят от последната поръчка, че малко се бавят. Като платят на мене и аз веднага ще ти платя на тебе“. След 10 деня му дава още 50 лева и казва: „За другите още малко ще почакаш.“ Другия месец дава 900 лева. „Ама- вика- то сега няма поръчки, има криза, има Covid, ама аз няма да те забравя, ще ти платя както сме се разбрали.“ И така на края на година работник има да взима 1200 лева, които са му задържани през годината по разни причини. И той казва: „Шефе, не може така. Аз трябваше да получа 13200 лв. за година, аз съм получил 12000 лв, колкото щях да получа и в западната фирма. Ще напускам, ще отивам пак в западната фирма.“ И шефът казва: „Ама недей напуска, аз тез пари ще ти ги платя и още ще ти дам. Сега ще сключва един голям договор, ще има много работа. Само изчакай още малко.“
И работникът остава, защото той се надява да си вземе парите,които му дължат. Ако си тръгне, той не може да си иска или да ги съди , щото тези пари ги няма писани в договора. И той остава и проблемът продължава и се задълбочава.
Друго. Аз търси нови работници, млади и инженери. И отива в университета и там говори с декан на електрическия факултет. Аз го моли да ми помогне – да препоръча някои добри студенти, които завършват, да ги взема на работа. И аз, казвам, ще помогна – ще Ви осигуря стаж за студенти, ще им плащам някаква заплата за стажа, ще Ви направя без пари приспособленията за лабораторните упражнения. Защото аз искам помощ и трябва да дам и аз помощ.
Правя интервю. Идват 4 най-добри завършили студенти на випуск по автоматика. Носи диплома, голяма, хубава. Диплома по автоматика. А, викам, баш каквото ми трябва. Аз разбирам, че не може да вземе от университет човек и направо да почне работа и че трябва да го обуча допълнително, но искам да разбера какво е ниво и какво да обучава допълнително. И аз ги питам: „Кой от Вас е програмирал PLC?“ Никой не отговаря. Питам пак: “Знаеш ли какво е PLC?” – не знаят. Ами аз какво да обучава от това ниво. Те не знаят основни, базови неща.
Много трудно, Динко. Много трудно. Да знаеш, не са много фирми в България като Вас и като нас.
Идва една фирма – поддръжка, ремонти. Много добър човек. Разбира, знае. И аз му казвам:“Това кога ще стане“ и той вика: „Няма проблем – за три деня, ще стане“. И аз викам: „Добре, баш“ и си правя сметката, че след 3 деня таз машина ще я ползвам, ще произвеждам, ще давам продукция на клиент. И после, 1 седмица минава, а той още не почнал. „К‘во става?“ – викам. „Ама аз тука, излезе една друга работа, много спешна. Другата седмица ще оправя твоите неща“
И аз казвам „Добре“. Ама почвам да търся друга фирма
Друга разлика. Отиваш на кафе, на ресторант. Сервитьор те гледа – каменно лице, като сърдит. „К‘во щи искаш“. Ти казваш – таратор, манджа, крем карамел. „Само това ли?“ и пак каменно лице, сърдит, ама сърдит на целия свят. После носи първо десерт. После манджа. Няма хляб. После таратор. И аз какво да прави, какво да яде първо – десерт ли? Аз имам една теория. То малко бъзик с българи, ама за сервитьори. Значи като се ражда всяко дете и орисници го орисват да стане президент на България. Ама това за всяко дете. И орисници казват на майка му на баща му –„Вашето дете ще стане президент“. И дете расте. Почва да учи – училище, гимназия, може и висше. Майка и баща казва: „Учи, щото ще ставаш президент“. И то вярва, че ще става президент. И така завършва образование. И чака някой да му се обади, да го покани да стане президент. Но никой не му се обажда. И то почва нещо да работи – сервитьор, барман, друго нещо, ама не е президент. И чака да му се обадят, но никой не му се обажда. И това дете,вече младеж, почва да се сърди. Първо на майка и баща. После на клиенти в кафе, в ресторант, дето работи и после на целия свят. Щото то е родено за президент, пък сега работи сервитьор. Е, т‘ва е моята теория.
Аз като бях в предишния град в България ходех да ям в един турски ресторант. Много хубаво готвят. И аз ходя там всеки ден. Идват ми гости от Турция и аз там ги водя в този ресторант. И моите приятели от Турция казват: „О, тука много хубаво. Манджа хубава, точно както в Истамбул. Десерт хубав, като в къщи. Изобщо всичко като в Турция“. А аз му казва :“ А бе , не точно като в Турция“ и му показвам защо. Като се наядохме и аз викам „Айде да тръгваме“. Ставаме всички и тръгваме към вратата. И трима сервитьори тръгват да ме гонят: „Г-н Мехмед, г-н Мехмед, не сте платили сметката“. Т.е. те мислят, аз който всеки ден ходя в този ресторант и на обед и на вечер, от три години, сега съм решил да ги излъжа и избягам и да не платя сметка. Е, в Турция не е така. Аз може да съм си забравил портфейла и да не искам да се излагам пред гостите. Може да съм се улисал в разговора с приятели, близки, които не съм виждал отдавна, може да съм притеснен ако патрон е дошъл, всичко може и да съм забравил да платя. Ама аз няма да избягам в Космоса. Нали утре пак ще съм там.
Друго. Както ти казах, аз всеки ден ходех там да ям - и сам, и с колеги, и с гости. Като ми кажат сметка 13.20 лева, аз давам 15 лева. Берекет версин, доволен съм от ядене, оставям бакшиш. Като кажат сметка 17.50, аз давам 20, мерси. Ама един ден сметка 15.20 и аз бъркам в джоба – давам 15. И сервитьор стои до масата и чака да му дам още 20 стотинки. Понеже човек отива в ресторант не само да се наяде, но и да се почувства добре, малко релакс, да се наслади на времето си за ядене, на компания, на почивка. Ей тия 20 стотинки ми изядоха и релакс и настроение и почивка.
И много трудно с млади хора. Млади хора не иска да стои и да работи в малък град. Иска да отива в Пловдив, в София. Много заминава за чужбина. От тука много отидоха в Англия, в Ирландия. Аз имам във фабриката Design Office. Предлагам квалифицирана работа за хубави пари. Не мога да намеря 4 човека да работят с CAD система. С голям зор намерих и то не от тука. Плащам им квартира да стоят и да работят в Design Office. Като няма млади хора да работят и тоз край запада. Няма деца да се раждат. И аз им казвам на мойте:
- За това ли се бориха едно време вашите Левски и Ботев? Нали са се борили тука в България да стане по-хубаво.
Пък те викат:
- Ти недей за тях да говориш, ти си турчин, ний сме били под турско робство, османско робство.
- А сега под какво робство сте? Магазините Ви германски. Децата Ви в Англия и Ирландия. Внуците Ви там се раждат. И няма да се върнат – нито децата, нито внуците. Щото те там си оправили живота. Ако се върнат тука – само проблеми.
Слушам аз турчина и си мисля за България. И колкото повече мисля, повече се замислям.
© Динко Пантов Todos los derechos reservados