Отворих очи. Беше тъмно. Единствените неща, които виждах бяха петна. Бели петна около мен... Навсякъде... Бяха безброй... Бяха зловещи... Бяха зайци! Бели зайци с червени очи. Станах, огледах се! Нямаше нищо! Но тези зайци... Гледаха ме... Не спираха! Знаех, че искаха да ме убият, искаха ме при себе си! Небето - и то беше зловещо-сиво небе с черни дупки по него. И сякаш, когато зайците поглеждаха небето, червените им очи също ставаха черни дупки! Мразех ги, мразех и небето! Исках да живея, но тази мъгла. Не, това не беше мъгла! Това беше просто въздухът - сгъстен около мен, сив и студен! И той искаше да ме убие, да ме победи, да ме погълне в мрака!

Не знам вече за кой път попадах на това място. И интересно, как от ден да ден то ставаше все по-зловещо, небето ставаше все по-тъмно, дупките по него - все по- големи, а зайците с червените очи - все по- жестоки. Те ми се смееха! Обичаха да ми се смеят! Но аз знам защо бях изпратена на това място! За да ги спася... Знаех, че това не бяха обикновени зайци. Те искаха да бъдат спасени, но аз бях безсилна! Как да ги спася, какво са те? Не можех да им помогна, ето защо ме искаха при тях, искаха да ме убият. Интерсено, как от ден на ден зайците ставаха повече на брой и все по-големи. Правеха все едно и също, смееха ми се, ядяха от мъртвата трева, поглеждаха към небето и в очите им за миг проблясваше някаква светлина, но не от червената зловеща светлина, а съвсем друга - светлината на надеждата, но на мъртавата, погубената надежда.

Говорех им, но те не ме чуваха, правеха се, че не ме чуват и не искаха да ме чуят. Искаха само помощ. Започнах да плача, а те започнаха още по- силно да ми се смеят. Сълзите ги хранеха, правеха ги по- големи и по-силни. Но аз не можех да спра да плача! Мразех ги, но ги обичах! Исках да ги убия, преди да са го сторили те, но и исках да им помогна!

Изведнъж се вгледах дълбоко в очите им - те ми говореха, говореха ми за всичко и за това как мога да ги спася.

Всъщност, когато поглеждаха към небето, в очите им се появяваха картини - мрачни и тъмни картини от техния живот. Разбрах кои са- малки деца, разбрах историята им - загинали без майка и баща в големи мъки и нещастия. Те сега бяха станали зайци - бели - като техните неопетнени души с червени очи - като кръвта, изтекла от техните измъчени сърца. Защо се смееха ли? Защото знаеха, че и аз съм едно дете, едно дете, което, без значение колко и как е живяло, ще стане някога част от тях, смееха се на моята „слепота”. Какво искаха - свобода, искаха свобода на техните души, искаха да полетят към черното небе, искаха то да приюти белите им сърца. Как можех да им помогна - не можех. Аз бях безсилна, трябваше само да ги разбера, да ги обикна, колкото и ужасни на пръв поглед да бяха те - бели с червени очи...

Аз се усмихнах, вече разбрах - всички хора са деца, но всички ли ще станат бели зайци с червени очи, когато извървят жизнения си път? Не...

Усмихнах се - просто така. Една усмивка, която просто се появи на лицето ми, която го огря, без злоба, без омраза, без страх. И тогава стана нещо, нещо, което не бях очаквала - очите на зайците светнаха, но не с ужасната червена светлина, не и със светлината на изгубената надежда, а със пламъка на изгрялата надежда, станаха сини... И душите им полетяха - полетяха бели към черните дупки по небето, и те се затвориха. Но небето си остана все така сиво, все така тъмно, чакащо поредните зайци под своя покрив, чиито души щяха да бъдат освободени с усмивката - чистата, непорочната, невинната...