Една цигара

    Натовареното движение из целия свят е просто част от ежедневието на нощта и деня, сменящи се на всеки дванадесет часа.

    Светът бавно, но сигурно се променяше. Движеше се със скоростта на светлината, а на моменти дори и по-бързо. Дали се променяше нещо, или не, това не беше от значение.

    Мъж, на около тридесет и пет години. Висок, със стройно тяло, което очевидно беше доста здраво, имайки предвид правилните вещества, които то приемаше. Очите му притежаваха умерения цвят на стар бор, като придаваха на облото му лице частица загадка, която трудно можеше да бъде разгадана. Веждите му бяха черни и правилно очертани, карайки очите да изпъкнат. Носът беше прав и подхождаше на леко изпъкналите му скули, които се съчетаваха с плътните му устни.

    Мъжът вървеше бавно из улиците на града, в който живееше. Не бързаше заникъде, просто се разхождаше. Оглеждаше сградите - кои по-стари, кои по-нови. Разглеждаше ги, сякаш бяха експонати в музей и наум си отбелязваше, че някой ден нямаше да може да стане от леглото и да види отново света, че нямаше да може да се разхожда, както сега.

    Той бръкна в джоба си, смутен от тези мисли, и извади кутия с цигари. Между пръстите му се прокрадна една цигара и я постави между устните си. Извади запалка, запали и после дръпна от цигарата.

    Никотинът навлезе в тялото му, като премина от гърлото направо в дробовете му. Мъжът не се обезпокои, а тъкмо обратното, това го караше да се чувства жив.

    Продължи пътя си и се замисли за проблемите си. За семейството, което все още не беше създал. За живота, който малко или много беше пропилял. За изгубените шансове, които животът му бе подал като залък хляб и за много изгубени любови.

    Мъжът подритна няколко камъчета и продължи да дърпа от цигарата си. Чувстваше се силен и едновременно безпомощен. Нямаше цел и нямаше за какво да се бори.

    А когато нямаш цел, не знаеш по кой път да поемеш.

    В момента улицата беше самотна. Имаше само един гостенин и това беше мъжът с цигарата.

    Времето беше спокойно, но денят вече отстъпваше мястото си на нощта.

    Човекът с цигарата понечи да дръпне за последен път, но ръката му потрепери и той я изпусна на прашната земя. Започна да се навежда, но вече беше късно да се спаси.

    Чу се звук от спирачки на кола. Шофьорът не беше видял мъжа с цигарата…

    Блъсна го, оставяйки зад колата дълъг спирачен път от гуми и човек, лежащ на земята.

    Беше късно…

    Мъжът с цигарата продължи на лежи на асфалта. Малкото прах се превръщаше в кал заради кръвта, изтичаща от раните по тялото му.

    В крайна сметка Смъртта отвори черния си тефтер и записа – не името, не часа или датата, а номера на поредната душа, изгубила се по пътя.

    Мъжът с цигарата загуби всичко. Загуби дори живота си, за който не знаеше дали трябваше да се бори, или не. Толкова беше объркан, че не знаеше какво е правилно и какво не. Заложи на живота, а той не беше печеливш. Комарът е лоша игра. Или имаш късмет, или не.

    Светът продължаваше да се променя дори и след смъртта му. Земята не спря да се върти и всички многобройни сърца не спряха да бият. Животът продължи своя ход.

    Само проклетата цигара остана там – на земята и продължи да гори, до своя си край.