Той я гледаше, мислеше си какво ще стане утре, утре, когато всичко ще бъде различно, когато той ще е далеч от нея, когато нощите ще бъдат мрачни и студени. Погледна нагоре. Очите му се впиха в лятното небе, изпълнено с хилядите звезди на тяхната любов. Тогава, само в един единствен миг, той разбра, осъзна, прозря, колко болка може да носи едно сбогом и колко изгубен може да бъде един самотен човек. Та нали тя винаги е била до него - и денем, и нощем. Вечер уморено е затварял очи с мисълта за нея, а сутрин нейният глас е будел в него всички сили за живот. Сега вече няма да е така - още утре рано сутринта всичко ще се промени, тя няма да се събуди до него, няма да го има. Когато тя отвори очи той ще бъде в самолета, ще гледа от високо как всичко се буди за новия ден...Но това е утре. Все още са му останали няколко мига да бъде с нея.
Той продължаваше да гледа звездите. Те пееха песента на отчаянието, а той беше погълнат от тишината. Чувстваше, че тя ще го задуши, чувстваше, че тя изцежда ...