Станция „Опълченска“ – "прошепна" с висок тон актрисата, която беше записала гласа си, за да ни навигира къде се намираме под земята. Вратите на влака се отвориха и точно тогава погледите ни се сблъскаха. Отдалеч подозирах, че в мозъка ù няма кой знае колко син грим, колкото черен върху миглите ù. Усетих нещо сладко у нея. Нещо, което ме накара да поискам да оближа крайчето на ушенцето ù, но не го направих. По-скоро се доближих до нея и тихичко приемах миризмата на парфюма ù.

Зарадвах се, като разбрах, че още една минута ще мога да наблюдавам тази кукла и да вървя до нея, без да ù се натрапвам. Тя тръгна в посоката, в която ранният час водеше и мен.

Когато изкачих последното стъпало, тя вече беше стигнала до изхода. Разбърза се, явно закъсняваше. Аз също бързах, за да я настигна.

В един миг тя се обърна рязко към мен и дясната ù ръка целуна бузата ми. Много ме заболя от тази целувка. Куклата извика в центъра на ухото ми:

– Ти що ме следиш, бе? Какво искаш от мен? Не виждаш ли, че бързам?!

Мигновено се измъкнах от ситуацията:

– Не Ви следя, мадам. Влюбих се в парфюма Ви. Откъде го взехте?

– Защо те интересува?

– Защото бих искал да Ви подаря същия при следващата ни среща.

– Съжалявам, но мисля, че няма да се видим повторно.

– Да, но аз не съм съгласен с Вас, мадам. – отговорих ù нахално и погалих косъм от косата ù, а после я оставих да си върви.

Днес, след месеци, ние отново се срещнахме на прага на мотрисата. Тя не позна веднага кой съм. Досети се, чак след като се завъртях петнайсет пъти към шнолата ù.

– Е, носиш ли парфюма?

– Да, мадам. Бях запомнил миризмата и я бях записал.

Подадох ù течността, а тя отвърна:

– Ти си луд! Точно този е. Как успя да си запишеш миризмата? Това е невъзможно.

– Няма невъзможни миризми, мадам. – измърморих аз, след като забелязах, че съм прескочил минутите, в които можех да съм там, където не искам.