Минаваше полунощ! Танците бяха в разгара си и весели тийнеджъри се вихреха на дансинга. Те танцуваха заедно на любимата й песен. Песен свързана с толкова много спомени, толкова малко радости и толкова много мъка, разочарования и неволи. Тези чувства бяха неразделна част от живота й и тя беше се отчаяла от него. Вече се беше примирила с лъжите, с лицемерието, разговорите зад гърба й, натрапчивото чувство за самота въпреки многото си приятели. Понякога тя имаше чувството, че трябва да избяга, да си тръгне от тук, просто да изчезне някъде, където никой не би могъл да я последва, където никой не би могъл да я нарани, никой не би се подиграл с чувствата й, с наивността й. Да, тя беше наивна, вярваше безрезервно на всяка изречена дума. Раздаваше се без резерви. Отдаваше цялата си искрена и чиста любов на човека до себе си. Нямаше нищо чудно в това, че очакваше същото и мечтаеше... Беше щастлива, поне за малко. Но суровата действителност беше друга. Оказваше се, че тя си е създала един илюзорен свят, който не отговаряше на действителността. И идваше моментът на истината, когато всичко ставаше ясно, всичките изневери и лъжи излизаха наяве и тя се питаше как е могла да бъде такава глупачка. Толкова наивна беше, но стига толкова. Беше решила, че повече никога, ама никога няма да повтори същата грешка. Никога няма да се привърже толкова към някой човек, никога нямаше да вярва до наивност. Никога няма да се влюбва повече. Любовта й носеше само мъка. Тя не искаше повече да страда по човек, който не го заслужава. И затова й се приискваше да се махне от този град, от страната, от планетата ако може. За да отиде на тихо спокойно място, където да остане сама със себе си и никой да не я безпокои. И там просто да стои и да крещи, да крещи докато не й остане дъх, докато не излее своята болка. И сега тя беше в ръцете му и си мислеше тези неща. Мислеше си още за това, което и се беше случило последните няколко месеца. Беше се запознала с него случайно почти. Една малка промяна в плановете й беше причина за всичко, което се случваше сега. Дали не беше по-добре да не беше го срещала. Тя си спомни как говореше с него, как нещо в нея я караше да се държи различно с него. Как сподели с него най-съкровените си чувства и преживявания от миналото си. Тя усещаше едно спокойствие и увереност когато общуваше с него. Той винаги намираше какво да й каже за да я подкрепи, за да я насърчи, за да я накара да се почувства по-добре. Винаги я подкрепяше когато тя се чувстваше зле, когато главата й се пълнеше с тъжни мисли, когато имаше проблеми. Винаги намираше добра дума за нея и я успокояваше. С леки стъпки, притиснати един до друг, те се носеха на дансинга, сякаш нямаше друг освен тях, сякаш това е най-естественото нещо, което можеха да направят. В следващия момент погледите им се срещнаха. Така нежно я гледаше той, с една странна топла усмивка. Леко се наведе и допря устните си до нейните. Сякаш огън премина през тялото й. Тя се отдръпна спря се като ударена. Малко по-малко започна да я обзема гняв. Като уплашена избяга навън. Колко беше сърдита. Гневът я задушаваше отвътре. Беше сърдита, но не на него, а на себе си. Защото беше се пропукала обвивката й, беше предала себе си. Истината беше че й хареса. Хареса й топлите му устни да я целуват нежно, хареса и да бъде притисна та до него, харесаха й неговите думи. И тя беше бясна на себе си, защото си бе обещала никога повече да не се чувства така, никога повече да не изпитва тази слабост, но то бе станало без да я пита, беше се загнездило това толкова познато чувство, тази сладка болка, и това не беше най-лошото. Тя бе го забелязала когато то бе малко и слабо, бе му се противопоставила с цялата си воля, но нещо в нея се радваше. Една малка част от нея го крепеше и го развиваше. И тази част растеше с всеки изминал ден. И сега беше дошъл момента когато то се събуди. И с предизвика в нея вихър на чувства, непознати досега. Сякаш тя се бореше със самата себе си. Знаеше че ще изгуби, но продължаваше да се бори. По страните й се стичаха сълзи. Малкото й сърце биеше неудържимо в гърдите й. Бурята в нея започна да отминава. Малко по малко тя губеше битката със себе си и се отдаваше на връхлетелите я сладки мечти. Все пак той беше различен. Не бе срещала друг като него и в нея се роди надеждата, че най-после тя ще бъде щастлива. Щастлива с него. Когато се върна в дискотеката, не можа да го намери. Къде беше отишъл. След като обиколи цялата дискотека и не го намери, тя се сви. Нещо в гърдите я душеше, беше го загубила, но как? И в този момент тя разбра, че го обича, с цялото си сърце и душа. Че за нея няма друг така близък човек и че иска той да е винаги до нея. Но него го нямаше... Телефона й звънеше...кой ли може да се обажда? Беше смс от него: " Слънчице, аз не исках да те обидя! Прости ми за дързостта. Моля те утре да се видим пак. Имам толкова неща да ти кажа..