Сгушена в тъмен ъгъл, с ръце около колената си и музика в главата си, накъде сега? Ходила досега по тънката линия на мечтите, но наляво или надясно? Реалност или не? Искаше, искаше...и все по-тъжна и самoтна оставаше. Желанието едва удържаше в себе си, толкова силно да последва мечтите. Да тръгне, да бяга, докато не ги стигне. Каквото и да ù струваше, колкото и кръв да пролееше, желанието беше неописуемо силно.

 Ума си бе загубила, потопена в обаянието от живота, който може би никога нямаше да има. Само това „може би” поддържаше една надежда, която винаги гореше в сърцето ù. А недостатъка ù безразсъдно да си играе с огъня ровеше с пръчка в болното място, разгаряше огъня, изгаряше и самата нея. С него и болката идваше, а тя бе силна. Без представа колко още би понесла, колко би живяла безразлична в този скучен свят, затвори очи, за да се спаси в света на сънищата, достатъчно реален, за да потуши огъня за момента.

Тя бе наркоманка. Призна си го... пред себе си. И я болеше. Не беше чувала за някой друг с нейния проблем и това я караше да се чувства още по-самотна.  А дрогата ù бяха нейните мечти и колкото повече мечтаеше, толкова повече болеше, защото после беше принудена да стои толкова дълго в тази мудна реалност. Толкова безцветна и безрадостна. Толкова шумна, че я заболяваше главата все по-често. Имаше чувството, че е на път да се побърка. Може би щеше да приеме за нормално, ако се събудеше утре в лудница. Там може би щеше да ù е по-интересно. И все пак я беше срам от себе си. Пред себе си и пред другите. И пламъка винаги гореше, дори и само жар да остане, само малък спомен за дрогата, той се разгаряше на секундата, така силно, че с дни не можеше да се потуши.