8 feb 2009, 0:24

Една нощ 

  Prosa
717 0 1
2 мин за четене

    Студена зимна нощ. Или прохладна пролетна. Пълната луна и едно самотно изсъхнало дърво под прозореца. И аз, загледана в Безкрая. Толкова ме е страх да си отворя очите и да видя всичко, което е отвъд. Толкова ме е страх да бъда различна. Толкова ме е страх отново да бъда единствена.

    Из въздуха се носят прашинките на загубените души. Мирише на рози. А аз строя Стена. Всяка тухла е по една моя сълза. Всяка спойка е по една моя отритната любов. В основите й вграждам твоя образ, любими. За да си винаги част от нея. За да не си отиваш никога отново. За да не принадлежиш на друга. За да страдаш, както страдах аз. За да умреш, без никой да чуе виковете. Както умирах аз.

    Тихо е. Само аз чувам зова за помощ. Но няма да помогна. Не и този път. Ти реши така. Сега стой там, в подножието на Стената, и търпи ударите ми. Тя ще е висока, о, много висока. Това е болката, която ти ми причини. Не помниш ли? Аз те обичах. Дадох душата си за теб. Осъдих се на Безвремие. Стой и кърви в ръцете ми. Няма да превържа раните ти. Както ти не превърза моите. А аз исках толкова малко. Само да ме забележиш. Но ти сгреши, нали? Сега плащай!

    Луната грее студено на празното небе. Всичко е застинало в гримаса на безразличие. А ти умираш под моите удари. И аз се смея. Смея се, че си толкова жалък сега и че едва сега след толкова време ме молиш и се влачиш в краката ми. А ти беше всичко. Без теб не можех да живея, не можех да дишам. Без теб всичко ме болеше и не исках да се събуждам сутрин. Без теб се гърчех и молех безгласно слепите и глухи богове. И теб. Но ти не чу, нали? Умри сега!

    „Гарванът грачи грозно, зловещо...”. Знаеш ли, че този гарван съм аз? Знаеш ли, че аз дойдох от пепелта, събрах песъчинките в пустинята, преброих капките в морето само за да те видя в този момент? Знаеш ли, че чаках в сенките, търсех всяко твое слабо място, за да те ударя, за да те смачкам, за да те довърша и от теб да не остане дори и спомен? Ти протягаш към мен белязани ръце. Но аз няма да ги поема. Ще те оставя да се мъчиш сам в тъмното. Мъчи се, аз исках да те нараня! Мъчи се, аз исках да ти отмъстя! Мъчи се, аз исках така...

 

    Лъчите на слънцето. И всичко се оказва сън. Защото никога не бих позволила да падне и един косъм от главата ти. И никога не бих си позволила аз да съм тази, която ще те пречупи. Никога не бих си простила да причиня и една сълза, стекла се по лицето ти. Сега аз пак съм същата. Свела печално глава при основите на Стената. Пак съм ранена, кървяща, разбита от твоето безразличие. И без думи те моля: „Обичай ме...”

© Метафора Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??