Имало едно време едно малко човече, това малко човече се казвало... абе, няма значение как се казвало, важното е, че било малко и било много усмихнато. В този свят, в който то живеело, това не е нашият, няма нищо общо с него... та, този свят бил много... странен, не, не че бил лош, напротив... всъщост не знам какъв е бил, не знам какъв е сега, само знам, че е бил и в момента е, а това човече все още е там, ама… Май всичко оплесках... Та това човече се усмихвало много, било много добро, много искрено. Било такова, защото чуло, че там, в неговия свят, не в нашия, няма нищо общо с него, човечетата не се усмихвали и не били искрени, затова то решило да бъде искрено и да бъде усмихнато, понеже чуло, че това било добро – на всеки му харесват добрините. И така нашият весел герой растял, развивал се и бил усмихнат, искрен и... да... Само че, на нашия малък оловен войник (не че бил оловен, но ми харесва, символизира нещо друго, което е от нашия свят и което аз не бих схванал, но вие бихте могли ...