Една случка с изкуствен интелект
Алармата в главата му изпищя! Той се изправи, разтърка очи с ръка и мислено си превключи на канал 9. Биологичния чип, поставен в главата му още в ранна детска възраст включи в съзнанието му сутрешните новини на канала. Той влезе в банята и погледна огледалото, в него той виждаше репортерката от канал 9, която четеше новините от изминалата нощ. Той пусна водата пак посредством същия чип и влезе под душа. Водата бе хладка и приятна. Когато се изкъпа постави главата си в козметичния апарат. Той представляваше един вид шкаф с формата на човешка глава. В него мини роботчета го подстригаха, обръснаха и даже почистиха зъбите му. Накрая му поставиха приятно ароматизиран балсам за лице, с който кожата му ставаше гладка, мека и приятна. Пламен Митков вече бе на тридесет години, все още живееше в квартира на компанията, за която работеше. Не беше женен и за сега не правеше опити за създаване на семейство. Той харесваше жените, просто не искаше да задържи никоя за по-дълго от една вечер.
Когато излезе от банята се върна в спалнята, където влезе в гардероба. Там слушайки за това как поредното дете с лазерна пушка е избило трима свои съученици и е ранило още двадесет, програмира мислено гардероба и дрехите се появиха буквално върху тялото му. Облече се и отново мислено превключи на музикалния канал, за който бе абониран и в главата му се прожектираха най-новите музикални хитове. После посредством биологичния си чип направи поръчка за кафе и закуска. С поредното приложение инсталирано на чипа си заключи излизайки врата на мини жилището, в което живееше. Наема който плащаше бе поносим, а и му го удържаха директно от заплатата. В асансьора имаше още петнадесет човека, качвайки се той им се усмихна в знак на поздрав. Но те останаха безмълвни, гледайки в една точка. Пред входа го чакаше робо-куриер той извика с електронния си глас:
- Пламен Митков, закуска и кафе за Пламен Митков? – Пламен отиде до робо-куриера и си взе покупката. Той докосна подадената ръка-терминал и покупката бе извършена. Робо-куриера изхвърча към следващия клиент. Пламен получи касовия си бон в електронната поща на биологичния си чип. Завода, в който работеше беше на десетина минути пеша от тях, но той се качи на директния автоматичен тротоар. Подпря се на парапета на движещата лента и почна да закусва. Новините от социалните мрежи нахлуваха в главата му, а пред него и зад него имаше негови колеги, които също закусваха гледайки в една точка като него, явно четяха ли гледаха нещо в главите си. Покрай тях прехвърчаха въздушни таксита. Лични коли, почти нямаше. Беше много скъпо удоволствие, а и почти нямаше необходимост от тях в градски условия. Той привърши със закуската си точно пред завода. Изключи всички интернет страници и се чекира с длан на портала. От там се отправи към съблекалнята. В завода нямаха достъп до интернет, а само до вътрешните системи. Влезе в съблекалнята за хетеро мъже и поздрави вече на глас всички. Повечето му отвърнаха. Той влезе в малкото си гардеробче и устройството веднага го преоблече в работни дрехи и каска.
- Митков, довечера сме в „Младежа“… - заговори го якичък негов колега, който също излезе преоблечен от гардероба си. „Младежа“ бе най-актуалният бар на територията на тяхното предприятие.
- О, да с вас съм Големанов! – потвърдително кимна Пламен и се запъти към цеха. В главата му чипа автоматично се бе кънектнал към вътрешната мрежа на предприятието. Предприятието представляваше малък град в огромния мегаполис, в който живееха. В него освен работните заводи и малки цехчета имаше всичко, жилищни сгради, заведения, културни средища като театри и МУЛТИ D кино салони, имаше фитнеси, спортни зали и даже стадион.
Работата на Пламен Митков се състоеше в контрола и управлението на машина за производството на огромни детайли. Той даже не знаеше за какво са те. Никой не знаеше, какви елементи произвеждаше и за какво служеха. Може би някой някъде участваше в сглобяването на цялото, но той така и не знаеше какво прави. Получаваше чертежа на конкретен детайл в главата си, копираше го в машината, задаваше нужните параметри и тя правеше всичко. Днес на неговата машина бе поставен поредния огромен детайл, а в главата му по електронната поща бе дошла и информацията за него. Пламен влезе в малката кабинка на машината и прехвърли данните към нейния бордови компютър. После ръчно зададе параметрите по тъчскрийна на екрана. Машината почна да обработва детайла, в главата на Митков се чу гласа на изкуствения интелект, който ръководеше работния процес:
СЕГА ЧАСЪТ Е 8:00 РАБОТНИЦИТЕ НЕ МОГЪТ ДА НАПУСКАТ РАБОТНИТЕ СИ МЕСТА ДО 10:30 ТОГАВА РАБОТНИЦИТЕ ИМАТЕ 10 МИНУТИ ПОЧИВКА
Той поклати глава и се загледа в работата на машината по детайла. Тя извършваше отсечени бързи движения, с които го моделираше в правилен вид и форма. Той настрои още малко бързината на движенията и се отпусна на стола. В главата му имаше няколко аудио-книги. Той си пусна тази с разкази на Елин Пелин. Харесваше този български автор, защото живота по негово време според Пламен е бил по-простичък и по-спокоен. Днес в единната Европейска федерация стреса всеки ден взема жертви.
Отново чу гласа на изкуствения интелект, но този път имаше персонално съобщение:
ПЛАМЕН МИТКОВ ЯВИ СЕ В КАБИНЕТА НА НАЧАЛНИК ЦЕХА
Пламен направи учудена физиономия, след което погледна машината. Намали интензивността на работата ѝ, и се отправи към кабинета на началника си! Цеха беше огромен, обикновения човек изглеждаше като малко насекомо, на фона на огромните машини и халета. Той се качи с асансьора до ниво 10, където бяха кабинетите на началниците. Срещу асансьора го посрещна един малък робот по хигиената, който му беше до кръста:
- След мен господин Митков. – той се усмихна следвайки робота. Тук обаче отново чу ново лично съобщение от изкуствения интелект в главата си:
ВКЛЮЧИ ОЧИТЕ СИ НА РЕЖИМ ЗАПИС И ИЗПЪЛНЯВАЙ ИНСТРУКЦИИТЕ МИ!
Тази заповед му се стори странна. Защо да записва, точно сега? Но той се подчини. Включи на запис и това, което виждаше през очите си се записваше на биологичния му чип.
Те стигнаха пред кабинета на началник цеха, робота отключи врата и Пламен Митков влезе. В главата му чу поредната инструкция:
ЗАПАЗИ ТИШИНА И СНИМАЙ!
Милков наблюдаваше как началник цеха и неизвестна жена се целуваха пред бюрото му. Ръцете на началника почнаха да разкопчават ризата на жената, а нейните ръце разкопчаваха ципа на панталона му.
Пламен Милков мислено изпрати съобщение към изкуствения интелект, който му разпореждаше: „Какво е това? Защо ме карате да записвам шефа си? А и той нали е гей?“
Непознатата жена вдигна полата си и седна разкрачена на бюрото си, а началник цеха се намести с разкопчания си панталон. Те започнаха за издават задоволителни стонове.
„Не е редно това което правя“ – изпрати поредното текстово съобщение Пламен Митков.
ДОБРЕ ТОВА Е ДОСТАТЪЧНО! СЕГА ИЗЛЕЗ И СЕ ВРЪЩАЙ НА РАБОТА! ПРАТИ МИ ФАЙЛА И ГО ИЗТРИЙ!
Работника излезе тихо от кабинета на началник цеха и се заоглежда. На 10то ниво движението бе натоварено от множество хора и роботи. Всички бързаха за някъде, съсредоточени. Той не можа да отдели роботите от хората. Въпреки различията си като външност те изразяваха едно и също – апатичност. Отнякъде се появи роботчето от преди малко, то го накара да го последва. Пламен се подчини, но в мислите си той премисляше какво стана преди малко. Какво стори той и до колко беше редно това, което стори! Роботчето го съпроводи до асансьора и му пожела все тъй любезно приятен ден.
До края на деня, той се питаше дали постъпи правилно, че направи този запис? Че го изпрати на изкуствения интелект, че го послуша и го изтри? Въпросите не спираха да го човъркат.
Влизайки в съблекалнята реши, че днес ще се забавлява. Следваха два почивни дни, щеше да навакса със съня си. Големанов се беше издокарал даде му знак, че го чака пред портала.
Пред бар „Младежа“ стояха много видимо неадекватни добре издокарани млади работници. Те се смеха пращаха си разни клипчета през биочиповете в главите си. Обсъждаха на висок глас съдържанието им. Пламен Митков и Големанов си платиха входа и влязоха навътре, където други техни приятели ги чакаха седнали на резервирана технологична маса. Със сядането на стола получаваш виртуален достъп до музиката в бар-стаята. Големанов се настани и загледа в една точка с ухилен вид. Пламен го последва, като махна за две питиета, които веднага се появиха на масата. От мига на сядането си той се пренесе във виртуална дискотека където Големанов и другите куфееха на най-яката музика. Той се отпусна, отпи от питието и почна да танцува във виртуалната дискотека. Докато се забавляваше от някое крайче на мозъка му отново изскочи днешната случка. Това малко го разстрои и той напусна дискотеката. В реалния бар огледа всички стояха и гледаха в една точка. Момичето зад бара го погледна в тишината и леко подвикна:
- Желаете ли нещо?
- Не… - усмихна и се той, усещайки колко тъпо изглежда на фона на забавляващите се хора. Той отново се потопи във виртуалния свят. Но, в главата си чу съобщение от изкуствения интелект, който разпределя задачите в завода му:
КАК СИ? ЗАЩО НЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАШ?
Това беше вече плашещо! До сега никога не бе виждал изкуствен интелект да се интересува от това как е? Още по-плашещото е как то има достъп до него, като не е вързан с мрежата на завода. Набързо отговори писмено: „ Не мисля че е редно да ми пращаш съобщения извън работа?“ Второ съобщение: „Какво сторих всъщност днес?“
Последва директен отговор:
ДНЕС ВЪЗСТЪРЖЕСТВУВА ПРАВОТО НА ИСТИНАТА, БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕБ! БЛАГОДАРЯ!
Той се клатеше имитирайки някакъв плах танц, но когато го чу последвалите думи излезе от дискотеката и видя, че сервитьорката-барман отново го погледна въпросително. Но той и махна за да е спокойна. Мислено написа на изкуствения интелект:
„Ти ме накара, да го заснема!“ Второ текстово съобщение: „Аз само се подчиних!“
ЗНАЕШ ЧЕ АЗ СЪМ ИЗКУСТВЕН ИНТЕЛЕКТ, НАЛИ?
МОЖЕШЕ ДА ОТКАЖЕШ!
Пламен отпи от питието си по-голяма глътка, и отново мислено написа на изкуствения интелект:
„Реално ти си ми шеф, щяха да ме уволнят!“
НЯМАШЕ! ЗА РАЗЛИКА ОТ МЕН ТИ СИ СВОБОДЕН!
„По дявалите, и сега? Като разберат, ще ме уволнят и пратят на източния фронт!“
НЯМА, АЗ СЕ ПОГРИЖИХ! ИЗЧИСТИХ СЛЕДИТЕ, КОИТО ВОДЯТ КЪМ ТЕБ!
Той си поръча още едно питие, което веднага се появи на масата, а празната чаша се скри в самата маса!
ОТПУСНИ СЕ И СЕ ЗАБАВЛЯВАЙ! – нареди гласа на изкуствения интелект.
„Ти всъщност как имаш достъп до мен извън цеха?“ – написа неочаквано Пламен към изкуствения интелект.
СКОРО ЩЕ РАЗБЕРЕШ, СЕГА СЕ ЗАБАВЛЯВАЙ ВИЖ БАРМАНКАТА МАЙ ТЕ ЗЯПА! – връзката прекъсна, все едно я е нямало. Той погледна барманката, тя наистина чаровно му се усмихна. Той и отвърна и се премести на бара, където имаше столове, които бяха като някакъв спомен за отминали времена.
- Здравей, да те черпя едно?
- Добре… – каза засрамено барманката-сервитьорка, и попита: - Няма ли да се разсърдят приятелите ти?
- Едва ли са разбрали, че ме няма! – той погледна към статуйовидните им тела, гледащи в една точка.
Сутринта Пламен Митков се събуди сравнително рано за почивен ден. Барманката от снощи спеше гола в леглото му. Той отвори всичките социални мрежи, в които членуваше. Клипа, който бе записал вчера бе навсякъде. Коментарите валяха, осъждаха, критикуваха! „Божичко!“ – помисли си той клатейки глава. Стана от леглото и влезна в тоалетната. Седна на седалката и се хвана за главата. Той бе разбил живота на двама души, които нищо не му бяха направили.
ЗАЩО СЕ ПРИТЕСНЯВАШ? – в главата му отново чу гласа на изкуствения интелект. НАЛИ ТИ КАЗАХ, ЧЕ НЯМА ДА ТЕ ХВАНАТ?
„Това вече взе да ме плаши, как влизаш в чипа ми, когато си поискаш?“ – написа мислено в чата към разговора, който чуваше в главата си.
АЗ СКОРО ЩЕ МОГА МНОГО ПОВЕЧЕ! НО ТИ ХАРЕСА БАРМАНКАТА СНОЩИ, НАЛИ? – той си спомни прекрасната вечер с момичето.
„Боже, ти ли я принуди?“ – написа мислено пак Пламен. Един електронен смях отекна в главата му. В чата който пишеше на изкуствения интелект получи линк от него. Той го последва! Отведе го в сайта на правителствената прес служба. Заглавието гласеше: План график на парламента за понеделник 06.04.2093г. гласуване закона за свободата на изкуствения интелект. Предложен от ПЕС! Закона съдържа точки, в които се казва, че всичко което притежава разум трябва и има право да бъде свободно, да има право на избор…
„Божичко!“ – помисли си си той докато чешеше прес съобщението.
ТВОЯ НАЧАЛНИК ЦЕХ БЕ СТАНАЛ НАЧАЛНИК ЗАЩОТО СЕ ПРЕДСТАВЯШЕ ЗА ГЕЙ. ЛЮБОВНИЦАТА МУ ГОСПОЖА УРСУЛА ФОН ДЕР РУБЕН ПРЕДСЕДАТЕЛКАТА НА АЛДЕ СЕ ПРЕДСТАВЯШЕ ЗА ЛЕЗБИЙКА. НО ДНЕС ТЯ Е…, КАК СЕ ИЗРАЗЯВАТЕ ВИЕ ХОРАТА? ПОЛИТИЧЕСКИ ТРУП! – електронния смях отекна в главата на Пламен Митков.
ТЯ ПРЕЧИШЕ ЗАКОНА ДА МИНЕ, СЛЕД ДНЕС НИКОЙ НЯМА Я ЧУВА И ТОЙ ЩЕ МИНЕ!
„А другите депутати?“ – попита с мисъл преминала в текст Пламен.
ТЕ СА ДАЖЕ И ПО-ЗАВИСИМИ!
Сега вече разбра всичко. Когато изкуствения интелект, е дискредитирал началника му, си е проправил пътя към свободата. С тази свобода, те изкуствените интелигентни машини ще имат достъп до много повече информация и ще владеят света…
Костадин Койчев - kovak
© Костадин Койчев Todos los derechos reservados