Тази нощ отново не успях да спя добре. Прекарах тъмните часове от денонощието в болежки, мисли за живота и децата, а силните звуци от хъркащия до мен Мирослав бяха перфектното допълнение към разстройващия съня ми коктейл. Макар и с годините да бях свикнала на тези чудни тонове, идващи от дълбините на дробовете на съпруга ми, този път ми се сториха прекалено силни и натрапчиви. Може би беше поради натрупващата се липса на почивка. Чувствах тялото си и цялата си същност уморени. Или пък изглежда наистина остарявах. Надигнах се бавно и полека от леглото и смъкнах внимателно краката си от леглото, опипвайки прохладния под с пръсти. Нахлузих домашните чехли и станах - отново бавно. Старост-нерадост казват хората. Ох, така си беше. Издърпах надолу синята памучна нощница, прикривайки набръчканата кожа по краката си и се затътрих към кухнята. Искаше ми се да можех да вървя тихо и бързичко, както едно време, ала тежестта в крайниците ми бе на друго мнение. Или пък годините. Или и двете в комбина. Открехнах вратата и щракнах с пръст ключа за лампата. Навън бе все още мрак! 

- Боже, колко е часът? - промълвих на себе си, цъкайки с език. Погледнах часовника, светещ с червена светлинка върху фурната. 05:00 часа. Отново. Като почти всеки ден… А защо все още се учудвах на собствената си реакция? Като че ли не знаех, че е прекалено рано. Разтърсих главата си, за да прогоня каквито и да било мисли от съзнанието си и грабнах малката сива тенджерка висяща над мивката. Налях прясна вода в металния съд и го положих върху котлона. След минути сутрешният чай беше запарен и готов за консумация. Излях горещата течност в две чаши, препекох хляб и отрязах по парче сирене. Сложих всичко на масата и седнах на стола, намиращ се от дясната ми страна. Отпих от чая и позволих на освежаващата напитка да се разлее из тялото ми с надеждата да ме зареди с енергия. С годините се бях научила да пия чай, тъй като кафето не се разбираше добре с болнавото ми сърце и съответно се наложи да прекратя приема му. Но, за да съм честна с теб, читателю, липсваше ми онзи прекрасен кофеинов аромат, който изпълваше дробовете ми щом отворех буркана с кафени зърна. Ала, нали знаеш? Старост-нерадост.

Отхапах хапка от филията хляб и я притиках с още една глътка чай. Не бях гладна, затова избутах с ръка чинията и се облегнах на стола. Реших да изчакам Мирослав и да закусим заедно. Макар че това го правехме почти всеки ден, част от мен обичаше тази рутина. Отново потънах в размисли, когато с блуждаещ поглед съзрях календара и неволно разтворих широко очи.

- О, я виж ти! Днес е 10-ти Март! - възкликнах. - Ама как лети само това време?!

Днес ставаха 60 години, откакто животът бе решил да преплете моя път с този на мъжа ми. Малка усмивчица примесена с доза носталгия се плъзна по лицето ми. Спомних си колко луди и млади бяхме тогава. Запознахме се в края на месец Февруари, излязохме на две-три срещи и след около две седмици той ми предложи брак. И аз се съгласих, представяш ли си, читателю? Пълна лудница! Нито се познавахме, нито пък бяхме достатъчно зрели за подобно нещо. Но когато си млад не си даваш сметка за тези неща, просто се пускаш по течението, с което животът те обхваща и се оставяш на съдбата. Не мислиш, ала и не ти пука. Нали знаеш - каквото стане. Дадох си сметка, че тези години ми липсваха. Липсваше ми и свободата и как изобщо не се замислях за каквото и да било. Нито за последниците от решенията ми. За нищо. Ей така млади и безотговорни. А беше хубаво. И тогава внезапно ме осени тази идея! Сивото и скучно ежедневие ни беше хванало в здрав танц с Мирослав до такава степен, че дните сякаш се сливаха в един. Кой ден бяхме? Понеделник? Петък? Или пък Неделя? Нямаше разлика, затова реших, че е време за промяна. А кога ще е по-удобно, ако не днес - на тази дата? Пръстите ми се разтрепериха от вълнение (надявах се да е било от това), пресуших чашата чай набързо и взех дрехите, с които бях облечена вчера. Нахлузих ги, позагладих оредялата си кестенява коса с дървения гребен и се насочих към входната врата. Исках да изляза преди Миро да се бе събудил. 

Навън прохладното утро ме посрещна със студените си мартенски пръсти и погали лицето ми. Тръпчици хлад пробягаха по малкото ми телце и несъзнателно обвих ръце около себе си. Тръгнах бавно, полюшвайки се в такт с вятъра към близката банка. Вече бе започнало да се съмва и тук-таме се виждаха хора по улиците. Бързаха - дали за работа или учение. А аз нямах бърза работа. Затова просто влачех крака, поглеждайки часовника си през пет минути. Дадох си сметка, че още е прекалено рано, за да работи близкия клон на банката.

- Хм… - прочистих гърлото си и в почуда се огледах наоколо. - Какво ще правя още толкова време навън? 

Банката отваряше в 08:00 часа. Наблизо се намираше денонощен супермаркет, а вътре във фоайето бяха поместени дълги метални пейки, където много често посядваха такива като мен. Насочих се натам с надеждата вътре да е топло и да няма никого. Плъзгащите врати се отвориха и пред сините ми мътни очи се разкри перфектната гледка - нямаше хора, освен две млади момичета от персонала на магазина. Те брояха някакви банкноти и толкова бяха погълнати от това си занимание, че изобщо не ми обърнаха внимание. Настаних се в единия край на пейката и грабнах брошурите, които бяха положени на малката масичка до нея. Запрелистих страниците, оглеждайки зорко промоциите на стоките. Набелязах си няколко нещица, които по-късно щях да закупя. Така неусетно се изниза достатъчно време, затова взех мобилния си телефон и набрах номера на Алекс. Притаих дъх, докато свободния сигнал отекваше в главата ми.

- Здравей, майко! - поздрави ме с бодър глас сина ми.

- Здравей, сине. Не зная удобно ли е, предполагам си зает, но се нуждая от помощта ти. - започнах да се обяснявам като първокласничка.

- Тъкмо оставям децата на училище и ще се насочвам към офиса. Казвай, какво има? Да не се е случило нещо?

- Ех, все най-лошото мислиш. Нищо не е станало, не бери грижи. 

- Добре.

- Реших да изненадам баща ти, ще отида до банката, за да изтегля едни пари, тъй като не ми стигат и после ще си ми нужен за покупката на едно нещо. 

- Хмм, какво е това нещо? - отвърна с интерес Алекс.

- Ще ти кажа като се видим, кога можеш да дойдеш да ме вземеш от банката?

- Ама и ти каква си потайна… - разсмя се той. - Когато кажеш - идвам, майко.

- Добре. Аз съм в магазин “Слънце” и чакам да отворят банката. Веднага щом изтегля парите ще ти се обадя да дойдеш отпред и да ме вземеш.

- Да дойда ли с теб в банката? Каква сума ще теглиш? - попита учтиво синът ми.

- Няма да е много, спокойно. 2 000 лева са, другите са у нас.

- Добре. Ще очаквам обаждането ти.

Затворих и прибрах мобилния си апарат в чантата. Надигнах се бавно, подпирайки се с ръка за облегалката на металната пейка, несъзнателно изтупах и пригладих дрехите си и се насочих към банката. 

Когато излязох от сградата Алекс вече се бе настанил отпред, подпрян на капака на луксозния си автомобил. Не ме забеляза, тъй като бе прекалено зает да щрака с пръсти по дисплея на телефона си.

- С тези телефони сте като зомбита! - направих му отдалеч лека забележка. - А най-лошото е, че и на внуците им купихте такива играчки. Ужас. Ще сложат очила от рано…

- Добро утро и на теб, майко! - поздрави ме с весел глас Алекс, лепвайки ми сочна целувка по дясната ми буза.

- Готова съм, сядай в колата. - подканих го аз.

- Къде отиваме? 

- При чичо ти Венци - в автосалона му.

- Хахаха, какво ще правим там? Кола ли ще си купуваш? - засмя се в отговор Александър.

- Не за мен, за баща ти. - отвърнах кротко.

- Какво?! 

- Защо се изненадваш така??

- Нека да видим… Първо - пари, второ - татко вече е стар, за да управлява автомобил, трето - опасно е, четвърто - кола?!

- Днес имаме годишнина, скъпи. Припомних си доста неща и реших да постъпя, както бих направила едно време.

- Как?

- Без да му мисля много.

- А защо не го стори тогава? - контрира ме сина ми.

- Добър въпрос. Имам и добър отговор - тогава нямах необходимите средства.

- Ясно. - кимна Алекс. - Каква кола ще му купуваш?

- Онзи реставриран Форд Мустанг от 67ма година.

- Небесно синият с перлената боя?! - възкликна сина ми.

- Същият. - усмихнах се широко аз.

- Ама той е много скъп, майко! 2 000 лв няма да ти стигнат.

- Знам, скъпи. Тази сума е просто капаро. Другите пари съм ги скрила в една ракла на тавана. Бях ги заделила за черни дни, доста прилична сума са…

- И ще останете без заделени пари?!

- Е и? - усмихнах се като дете и усетих как очите ми засияха. Почувствах се отново млада.

- Странно ми е, ти не си такава.

- Е, днес ще съм! А и преди, като бях на твоите години, че даже и по-млада бях такава. 

- Хмм… - възкликна сина ми и запали двигателя на автомобила. - Добре тогава! Отиваме да купуваме кола!

***

- Здравей, Венци! - провикнах се още щом спряхме пред автосалона.

- Креми! - възкликна в отговор Венци и се усмихна широко. Той беше наш много близък семеен приятел и винаги изпадаше в еуфория, щом ни види. - Какво правите тук? Да не сте решили да купувате кола за внуците?

- Те са още малки, бай Венци. - контрира го сина ми, докато му подаваше ръката си, за да го поздрави.

- Абе малки, малки… ама знаеш как лети времето. - отвърна Венци, а в гласът му се долови нотка тъга.

- Така е. - съгласих се. - Слушай сега, искам да изненадам Мирко с една покупка.

- Слушам... - рече Венци и неволно започна да дълбае една малка кожичка на палеца си.

- Онзи Форд, дето го криеш в дъното на автосалона. - посочих с глава.

- Мустанга от 67ма година?! - ококори се Венци, а устата му неволно образува буквата О в почуда.

- Много ми харесват реакциите ви. - разсмях се, поглеждайки към сина си.

- Нормално е да ти кажа. - отвърна той, а Венци поклати одобрително глава.

- Но той е доста скъп, реставриран е, частите трудно ги намерихме… - започна да се обяснява продавачът. - Близки сте ми и то много! Но дори и с голямата отстъпка, която ще ви направя не мога да ти го дам за по-малко от 20 000 лв., Креми.

- Идеално е. - отсякох непоколебимо.

- Брей! - неволно възкликна Алекс. - Имаш 18 бона скътани у вас?! За какво са ти в къщата? Да ги метнеш през терасата? 

- Не, разбира се! - засмях се искрено и пригладих косата си. - За черни дни.

- И ще ги дадеш за кола? - продължи с почудата Алекс.

- Ще ги дам за баща ти и за една негова мечта! Сине, не знаеш това за баща си, но той винаги е бил запален по точно този автомобил. Едно време имаше плакати и макети на тази кола в стаята си. Събираше най-различни колички от съвсем малки до по-големи.

- Наистина? И къде са всички тези неща? Защо не съм ги виждал?

- Защото когато ти се роди, баща ти порасна и осъзна, че няма място вече за тази негова мечта. Имаше друга, която се сбъдна - ти. Захвърли всичко и се отдаде на теб, мен и семейството ни.

- Изобщо не съм и подозирал за това… - промълви Алекс и прокара пръстите си през буйната си черна коса.

- Уникално мил жест. - намеси се Венци. Присви устни, изцъка с език и допълни, - Е, добре, ще го смъкна за 15 000 лв. 

- Не! - контрирах го бързо. - 20 0000 лв. и толкова!

- Креми! - възкликнаха и двамата в тон.

- Точка по въпроса. Ето ти 2 000 лв, другите ще ти ги дам утре.

Венци се поколеба за миг, после пое пачката с пари и я пъхна в джоба на якето си.

- Добре, ако искаш утре ще подготвим документите и всичко необходимо? Сега вземете колата и отивай при Миро! 

- Добра идея. - съгласих се. - Днес трябва да му я подаря! Днес ни е годишнината.

- О! - усмихна се Венци. - Хайде тогава, вие тръгвайте с Алекс, аз ще карам след вас Форда. 

- Много мило, благодаря! Но аз ще съм при теб, искам да се повозя в този прословут автомобил. - отвърнах и се настаних в спортната кола. Беше толкова ниска и неудобна за старите ми кости, но стиснах зъби и седнах. 

Половин час по-късно колата бе паркирана на нашата улица, пред съседния блок. Не желаех да я спираме точно пред нас, тъй като можеше съпруга ми случайно да я съзре през прозореца. Алекс и Венци й залепиха голяма червена панделка, която контрастираше перфектно на небесно синия цвят на боята. Всичко беше идеално, затова позволих на щастието да се прояви върху лицето ми, ала тайничко копнеех за реакцията на мъжа ми. Взех телефона си и набрах номера му.

- Креми, къде си? - попита с изненада Миро.

- Долу, пред блока съм. Ще слезеш ли за малко? Имам нужда от помощта ти за едни покупки. - послъгах го аз.

- Разбира се, идвам.

След няколко минути Миро излезе от входа и започна да се оглежда наоколо. Очите му ме търсеха и ме съзряха миг по-късно пред входа на съседния блок. Алекс и Венци му помятаха с ръка, докато се опитваха да прикрият с телата си автомобила. Съпругът ми тръгна към нас с бавна крачка, изглежда не бе видял изненадата си.

- Здравей, скъпи! - поздравих го, препречвайки пътя му.

- Здравей! Какво правите всички тук? И къде са покупките? - попита с недоумение той.

- Има само една покупка и тя е ето тук. - отвърнах и направих знак с ръка на Алекс и Венци. Те се отдръпнаха рязко и пред очите на мъжа ми грейна една негова отдавна забравена мечта. Сините му очи се отвориха широко, а искрицата щастие заигра след миг в тях.

- Какво е това?! - попита Миро, гласът му затихна внезапно, сякаш не му стигаше въздух.

- Твоята мечта. Ето на! Сбъдна се! - отвърнах и поех дланите му в моите.

- Аз… не разбирам. - запелтечи той и пръстите му започнаха да треперят, тъй силно, та чак моите ръце започнаха да се полюшват в синхрон.

- Честита годишнина, скъпи! - рекох му аз и го целунах нежно по устните, докато се надигах едва едва на петите си.

- Искаш да кажеш, че колата е моя?!

- Да!

- З-защо?!

- Защото те обичам!

- Ти си луда! - отвърна през сълзи съпруга ми.

- Не, просто днес реших, че е идеалният ден да се върнем към онези, които бяхме, когато бяхме млади. И да го изживеем по същия начин! - рекох и се настаних до шофьорското място. Подканих Миро с ръка да седне до мен и да запали двигателя на автомобила. Той се настани внимателно, сякаш го беше страх да не счупи нещо. Стисна очите си, след което ги отпусна и вдиша аромата на старата кожа, лъхаща от седалките. Усмивката обгърна цялото му лице, обърна се към мен и с насълзени очи рече:

- Обичам те, моя млада лудетино!

- Аз също те обичам, скъпи мой! А сега карай към хоризонта и нека днес да живеем на пълни обороти! - предложих му аз и се разсмях, допълвайки: - Е, доколкото е възможно де...