Една сълза, пропита с мъка, капе по белия лист, една сълза, която иска нещо да ти каже, една сълза, прокапала от влюбено сърце. Поглеждам луната, поглеждам звездите, едновременно тъй близки и далечни за мен и теб. Усещам вятъра, чувствам дъжда и отново си мисля колко еднакви и различни са за мен и теб, но сякаш има нещо, което ни кара да виждаме изгрева, да чувстваме дъжда еднакви. Дали това е любовта, която винаги сме търсили и аз и ти?
Преди аз бях просто едно момиче, без конкретен смисъл в живота, исках да имам всичко, а щом го получех, го захвърлях като ненужен парцал, сякаш вече нямаше стойност, същото беше и с любовта или за по-кратко, сякаш целият свят ми беше в краката, а аз господарка на всичко, та дори и на съдбата... И за да получа своя урок, съдбата ми прати теб, сякаш беше паднал ангел. Дойде точно когато имах крещящта нужда някой да ми каже, че за него съм всичко, че за него съм целия свят, но сякаш всичко бе просто един фалш... Точно когато мислех, че имам всичко значимо ...