Перфектно помня този ден.

Аз бях

спокоен, лек...

... в мир със себе си...

... на прага на стаята, която на никой не прости.

Събитията се нареждат в главата ми като рентгенови снимки, толкова прецизни в детайлите си, а нямат цвят, нито пък могат да ме накарат да почувствам какво наистина е било. Ако бях със съзнанието на хирург, бих впил поглед в тях, бих открил фрактурата на миналото с монокъла на педантичността, бих направил паузата, деляща мигa на анализиране от предстоящите мигове на безпокойство, трескавост, тъмнина...

И пъзелът би се наредил.

Загасяйки луминесцентните лампи, знам това,  а стаята само мълчи, внушава ми колко малко я интересуват въпросите ми.  По коридора стъпките ми напомнят ударите на махало, разминават се само със секунда, почти машинално... не зная къде ме водят, колко такта ще отброят. Аварийното осветление, мой единствен изпращач, редува бели и червени сбогувания и аз започвам да си мисля, че, ако разчитах морзовата азбука на живота, може би нямаше да съм така блуждаещ из пространството, толкова несъзнателен. А вън е ден и снимките в главата ми фатално губят очертанията си, няма ги вече. Затворени в стаичката с висящи червени крушки, чакат някой онколог да открие причината за тяхната значимост: дали споделят нещо фатално? Но все още моментът не е дошъл. Все още имам време. Оставям стъпките ми да тактуват бъдещето, което с морзов код се изписва по избелялата фотографска лента. Да, перфектно помня този ден. Сега ще изляза от него, за да не избелее безвъзвратно, както всичко оттогава насам.

 [EXIT]

Денят е Вторник, а миналото ме връхлита като муха, която нямам сили да унищожа. А мога. Всеки е способен да убие муха.

Циферблат с карикатура в центъра, стрелки... Ето ме и мене на четиринайсет – катеря се по катерушката пред блока (или бяхме в морската градина във Варна?); майка ми чете вестник. Правителството отново е в криза и никой от съгражданите ми не изглежда запознат с това, съдейки по онзи странен жест, с който непознатите обикновено те засипват (винаги е един и същ). Ето, например лелката със сините кичури - използва някакво закачливо подсмихване, все едно аха да се засмее, само че все нещо не достига. А ти си на четиринайсет, чудиш се защо кичурите ѝ са сини – Дали е някакво лекарство? Дали е станало модерно? Когато отминава, предполагаш, че е от сезона („Нека да е лято, само да е лято...” – носи се из алеите, незнайно откъде, може би Радио Варна, какво стана с него?), предполагаш, че има някаква символика в това синкаво почти-веселие.

Майка ми е сигурна в едно нещо и аз съм сигурен, че до ден днешен майките не поставят под съмнение този факт: всяко дете обича сладолед във фунийка, особено този по 25 стотинки. Имаше и за по 0,18, но само на едно място – наричахме го Сладо-трафа, тъй като съвсем естествено се намираше на гърба на един електро-трансформатор (дори на двайсет и една години, все още не съм наясно какво е предназначението на тези полу-сгради, полу-съоръжения). Последният беше съвсем близо до бъдещата ми гимназия. Затова, когато бях приет там, веднага осъзнах какво богатство е да обичаш сладолед, и то възможно най-евтиния. Разбира се, майка ми вярваше и в още нещо: децата имат право на точно една фунийка на ден...