През големите прозорци на класната стая, тъй без позволение, се промъкна един слънчев лъч. Настанил се удобно на черната дъска, той се зае с шпионаж. На учителския стол, както той предположи, седеше госпожата. За да разбере какво прави тя (такава му беше мисията), той с усилие се извъртя и някак си успя да се отрази в щипката на химикалката ù. Контролните работи на учениците стояха настрана, забравени и може би непроверени. Тя мислеше, личеше си по погледа. Може би ù беше мъчно и той, детето на Слънцето, знаеше защо.
Само след седмица класът, с който беше споделила четири години от живота си, щеше да я напусне. Знаеше, че ще ги вижда по училищните коридори да тичат зачервени от смях. Те ще се спират смутено и ще я поздравяват "Здравейте, Госпожо!", а тя ще ги разпитва дали са се запознали с новите госпожи, как са оценките по новите предмети, трудно ли им е в пети клас. С детската си наивност те ще разказват какво им се е случило на втория етаж, а тя през цялото време ще се взира в очит ...