Вървяха двамата хванати за ръка. Малките им крачета се забиваха в снега и трудно успяваха да направят поредната крачка. Но толкова много искаха да отидат до там. Светлият прозорец и да погледат играчките. Толкова много играчки. Двамата никога не бяха имали толкова красиво нещо. Мъничките им премръзнали личица се залепиха на стъклото, а големите им, пълни със сълзи, очи замечтаха. За малко да влязат там и да усетят какво е да е топло и да чуят онази вълебна кутия как свири. Да се сгушат в мекото одеяло и да гледат играчките. Поне за мъничко да постоят там. Крачетата им бяха забити в снега, измръзнали, слабички и няхам сили да измъкнат. Очите им бавно се затвориха, потънали в уюта на витрината. На сутринта те все стояха там. Мънички, снегът ги бе приютил в своя кожух.