Начало и подготовка
С Жеко решихме да си направим пътешествие с колелета. Решихме го спонтанно, докато пием бира в кварталното барче, което по начало си предвещаваше не твърде голям успех на експедицията.
По принцип при мен повечето неща с които се захващам претърпяват пълно фиаско, главно поради вродената ми склонност да не довършвам нещата, което пък е следствие на бързата загуба на интерес от моя страна.
Бързо охладнявах така да се каже. Прегарях в борбата може също да се употреби в случая.
Катамарана, който бях почнал да правя втора година гниеше под навеса и все си намирах причини да не го довърша. Ето едно от нещата примерно.
Сигурен бях, че и сега щеше да се получи нещо подобно, защото един човек както тръгне така си и отива, казваше дядо ми.
Но поне в началото пръщях от ентусиазъм, и бързах да запаля моторетката, образно казано, за да вдигна малко шум и олелия.
Защо пък не, мина ми тогава през главата.
Та седим си ние с него - с Жеко, и пием бира когато той остави шишето на масата, погледна умно и изръси: -Скучно ми е.
Направо си бяхме клише.
Дърветата тъкмо се бяха разлистили, и бързаха да зеленеят, и птичките се гледат нежно една друга и чуруликат, и гларусите умират от кеф, а на Жеко му е скучно.
-Знаеш ли Жеко, отвръщам - мисля че бавно и сигурно затъпяваме.
Имах такива наблюдения.
-А аз не мисля, отговаря той на свой ред. Сигурен съм.
Когато влезеш в коловоза, и ти се стесни кръгът от познати, неминуемо се стига и до скъсяване на хоризонта.
Факт неоспорим. Отделен е въпросът, че животът сякаш губи цвят.
Сиво, бе. Скучно сиво. Сякаш си живял двеста години.
Умувах, умувах и стигнах до това, че
когато човек разбере че е фалирал, обикновено вече се е оплел в паяжината на живота достатъчно за да не може нищо да направи, и вече е твърдо късно.
От известно време се чувствах като в безтегловност. Ей така - носех се из живота и не бях свързан истински с нищо.
И изведнъж ми просветва, че съм в кризата на средната възраст. Или в красивата андропауза - мъжкият еквивалент на менопаузата.
Сега ще ви кажа нещо:
Скуката движи света. Всички глупости на тоя свят, както и всички добри и лоши неща идват от нея.
Представи си един идеален свят и ти да живееш вечно в него.
Сто на сто ще ти се прииска да направиш някоя глупост просто ей така. Шило в торба не стои.
Ами ако всичко ти е наред , то не е ли същото като да си мъртъв?
Седях, зяпах и се правех че мисля.
Тогава се сетих за обещанието, което бях дал на себе си на младини, а именно да обиколя китната ни полуразпаднала се родина с колело. Така и не го изпълних навремето.
А неизпълнените обещания към себе си са кофти работа.
И си викам "Защо пък не?"
Изложих съвсем накратко своята идея пред Жеко, без да се спирам на всички мисловни предпоставки предшестващи и залегнали в нея.
Той позаглади брада и поклати глава.
-Защо пък не, каза. Що пък да не покараме малко. Ще го направим.
Чукнахме се с бутилките, и поръчахме по още една бира за да отпразнуваме символичното начало.
Бяхме на една вълна с него, или на близки такива, или поне на една маса.
Вечерта застанах пред сина ми:
-Ще ти взема колелото за две седмици.
-Хубаво, отвръща пъпчясалото момче - и без това не го ползвам.
Не вдигна даже главата си от компютъра, и не съм сигурен дали ме видя, но така или иначе въпросът с транспорта от моя страна беше решен.
Започнах да правя списък с нужната екипировка и неща, седнал в кухнята и тогава домашните разбраха, че съм сериозен.
-Аве, баща ми, ти наред ли си, погледна ме дъщеря ми над очилата си. Какво те е прихванало?
-Остави го, ще му мине, смее се жена ми до нея.
Така стават в тая възраст, продължава тя, сякаш говори за някаква особена порода коне - последни избухвания, и продължава да се смее.
А аз седя с покерфейс и продължавам да пиша:
"Дъждобран, не знам защо започнах с него - за всеки случай, бельо, чорапи, фланелки един бюлюк, топли дрехи, два чифта анцузи, туристически комплект за готвене, шапки, мапки, маратонки, гуменки" и така нататъка...това беше само началото.
Твърдо бях решил.
От доста време скуката трайно се беше настанила от лявата ми страна. От лявата, защото от дясната страна спеше жена ми.
Уж всичко ми е наред.
Жената - жена, децата - деца. Като пораснат, както всички деца започват да те смятат за загубеняк, и това е нормалното.
В същност скуката и жена ми много си приличаха.
И двете никога не ти казват нещата пряко, а така някак подмолно си ровичкат у теб, и те карат ти сам да направиш това, което те искат.
Време беше да се направи нещо, време беше да се изправя и да я видя тая криза на средната възраст, за която всеки си намира начин на лечение и разтуха.
Това ли е наистина, в тая тъпа криза ли съм и аз, питах се или просто се обаждаше моряка - оня който строеше катамарана, оня който никога не го свърташе и когато му станеше много удобно и комфортно изведнъж всичко му опротивяваше.
Морякът в кръвта, да, мисля че той беше виновен. Отчасти.
Повръщаше ми се от живота, който водех. Това друго.
Не че му имаше нещо, точно обратното - нищо му нямаше.
То пък бива ли чак толкова свестен живот да живее човек. Грехота е.
Някои могат да станат светци, а някои не могат, а и няма нужда. Ама никаква. От едно определено време се чувствах като едно от най-безполезните същества на земята...
Върнах се и продължих със списъка, отдел резервни части:
"Помпа, две вътрешни резервни гуми, лепенки, фенер, после написах челник, кибрит, запалка, палатка и спален чувал, за хамака още се чудех, раница..."
С всичко това спокойно мога да прекося и Африка, помислих си и бях прав.
Трябваше да го съкратя.
Вечерта се чух с Жеко да видя дали не се е отказал от идеята, но го намерих също като мен да отмята неща от списъка. Координирахме съвместните усилия в областа на снабдяването, провизиите и отдел "други належащи", и остана да определим дата.
Аз щях да взема болничен от личният лекар. С тоя мой кръст когато и да отидех, две седмици ми бяха в кърпа вързани, така че щях да го изчакам да си оправи нещата във фирмата и го оставих той да определи датата.
Както виждате - нещата напредваха и придобиваха съвсем сериозни измерения.
Някой път те, нещата, минават покрай ушите ти и не им обръщаш внимание, защото звучат много обикновено.
Или пък си го дочул от устата на някой несретник и си казваш - абе какво толкова - пиянски лафове.
Мислех си, че първоначалният ни разговор с Жеко е нещо подобно.
А после ми светна, че не е така.
Много хора използват думите като регистратор на станали събития и толкова. При тях думата няма сила. Не е нещо творческо така да се каже.
Жеко от своя страна използваше думите за да ти покаже ясното си намерение , както и това което ще последва.
Каже ли ти примерно, че ще ядеш пердах, или примерно че ще ядем пердах - ще ядем и толкова. При него думите биваха творчески, да не кажа пророчески.
Та това, което се опитвам да кажа е, че хората спокойно могат да се разделят на два вида - такива които правят нещата, и такива които само обичат да говорят за нещата.
Разликата между едните и другите е, че първите обичат да видят нещо свършено. Нещо полезно. Нещо за което си надвил над себе си и си го направил.
Той, Жеко в същност имаше мотор, и то с кош, обаче нещо му омръзна.
Свали го в мазето и остави на лице само рокерския външен вид.
От време на време го изкарва от там за да му види ламарината слънце, почиства го от прахоляка, после го прибира и толкова.
Някой път е много добре това, че човек не осъзнава колко нелепо изглежда в очите на околните.
Не го казвам с лошо.
Аз мотор нямах, нямаше и да имам. Ако имате въпроси, обърнете се към жена ми.
Човек, а и всичко живо работи на принципа на най-близкият заместител. Като не става така, ще стане по друг начин. Като нямаш едно -имаш друго. Като нямаш мис Вселена, имаш Гинчето от съседния вход.
Като нямаш мотор, имаш колело в нашия случай. Така, че с Жеко се съгласихме на колело.
Пътят е съвсем различен когато го гледаш от колело и няма стъкло между тебе и него, или между тебе и елементите да го речем.
От мотор е същото, но както вече казах - ядец!
© Svetoslav Vasilev Todos los derechos reservados