С дълбок поклон към Админ, редакторите и модераторите, че ни изтърпяват, в т.ч. и мен.
Експликация - разясняване на неясен текст или на израз, пораждащ съмнение.
- Ало, Латинче? Ти ли си, мами? Ай без "заси", че още ми е трудно да го казвам. Па, ако ти кажа, "завей", ще речеш, че ти викам, че си завеяна... Не си, бе, не си завеяна. Ти си ми гордостта на мен, ама да знаеш, че много съм ти ядосана... Що ли? Че как може, да ми задаваш такива въпроси и то у писмен вид? Дали си била от татко си? Че от кого да си, бе? Чунким, ако не беше, щех да та кръстя на оная професорша, аристократката, майка му?... Що не ли? Щото не заслужаваше, за това. Що ядове съм брала с нея... Не помниш ти, не помниш, ама да знаеш кво чудо беше и к'ви претенции имаше!... Кви ли? Първо, малка съм била за него! Верно, малка бех, ама на години, не и на акъл. Второ, не съм им била от чергата... Ква черга ли? Ай не питай! Черга, като черга, ма скроена на килим... Да не бързал да се жени... да си намерел жена, която да му е лика-прилика... А той, баща ти близо на 30 и все нея слушаше...И тя, представяш ли си, беше се замогнала да му дири жена? От сой!... "От сой ли? Ще ти дам аз един сой! - си рекох. - Па и ще ти покажа как се става аристократка!... " А тя се акъл му даваше: "Не бързайте, Викторе, с брака! Не бързайте! - това му викаше. - Походете, поизпитайте си характерите, че тогава..." "Така ли? Немаш грижа, - викам си. - тъй ще му изпитам характера на твоя син, че ум ще му зайде!" И една нощ му го изпитах, де. А той, нали свикнал да се отнася с жените все като с Дами и първо се дърпаше. Майка му все така го възпитавала... А с един твърд характер!... Твърд, твърд, ама не бе голем зор да го убедя, че жените не са само, за да им целува ръка и да им подарява цветя.... И кво ли? Нищо, накрая характерът му съвсем омекна и след 9 месеца се роди ти. Аз и баща ти - с халки, а баба ти откачù... Що ли? Ми нали ме смяташе за недостойна за нейното синче. И после, когато ти поотрасна, ú щукна великата идея тя да те гледа и възпитава. Искала да те научи на правопис и правоговор, че и на държание в обществото! Удари я една велика амбиция, щото се провалила със сина си и характерът му не бил достатъчно издръжлив, а пък аз съм била проста и нищо не съм разбирала от изтънчени маниери. И взе решение аз да съм ходела на работа, а тя да се грижела за теб. Да, ама да има да взема! Коя жена е станала аристократка като ходи на работа? Тя що си седè цел живот у дома и все се водеше в статистиките "домакиня"? Дядо ти, професора, Бог да бди над душата му, добър човек беше, ама тя му се беше качила на главата. Как точно тя, професоршата щяла да ходи на работа и да се меша с "пейзаните"? Представяш ли си? Като че у тая държава от времето на Асеновци насам е имало нещо друго освен пейзани, ама айде... Ей те такава една програма ми беше спретнала тя, ама и аз не съм глупава, нищо че нямах още двайсет години. "Ооооо, маман! - викам ú. - Как така ще гледаш малко дете? А литературния кръжец? А Баден-Баден, Виенската филхармония и Шекспировия театър на кого ги оставяш? Нали си представяш, че малко дете не е най-подходящата компания за Венеция и Рим? Я аз ще си гледам детето, а ти си поживей, докато си все още млада."... И тя от раз ме разбра. Хич и не стигнах до фризьорките, санаториумите и интелектуалните срещи на бяло сладко.... Не си знаела за литературния кръжец ли? Хе-хееее, колко неща не знаеш за баба си! Ако започна да ти разказвам, бая промоционални тарифи ще трябва да изговоря.... Хи-хи-хи-хи-хи... Що се смея ли? Бе, сетих се нещо от ония времена. Нали онзи литературен кръжец се събираше при баба ти, долу в големия салон?... Не помниш?... Не може да не го помниш!... Ааааа, имаш смътни спомени. Беше мъничка тогава, а ние още живеехме при тях... Е, той баща ти трудно отрезà тая пъпна връв с баба ти. Я чакай, чакай. Сега ще затворя, ще си направя едно кафенце и ще ти звънна да ти доразкажа... Знам, че немаш търпение, ама... Ай, затварям.
- Ало, Латинче?... Аз съм, маме. Та докъде бех стигнала?... До литературния кръжец. Аха. Та събираха си се те там, четяха и си обсъждаха стиховете... Че да ти кажа, по едно време бая народ се изсипваше в салона. Те си се събират, аз си се занимавам с теб. Добре, ама баща ти взе, че хукна у странство, ти вечер спиш, дядо ти си пише дебелите книги и аз какво да правя. Ще взема - викам си. - поне да слушам стихове и "да се поомешам у ‘ората", дет се вика. Белким почна да събирам оня прословут поетизъм и аристократизъм на баба ти. Седя си аз в ъгъла и слушам... слушам и попивам... Какво попивам ли? Мъдри мисли, тежки думи, звънки фрази, цветни сравнения, пардон, не цветни, цветисти... май метафорите бяха цветни или обратното, абе нема значение... велики хиперболи, покъртителен драматизъм, а и един патетизъм, не ти е работа. То не бе слънце, не бе луна, не беха звезди, а на тая любов фамилията ú разгониха... Толкова ли зле е било? Не, бе, маме! Не! Имаше стихове, които ме караха да се чувствам все едно съм на електрически стол и токът всеки момент ще ме тресне! Други така ме хващаха за гърлото, че гълтах въздуха като риба на сухо! А някои носеха такава светлина и красота, че очите ми сами се разплакваха! Боже, какви мигове съм изживявала с някои стихове, идея си нямаш! Същинска магия! Невероятен свят е тая поезия, от мен да го знаеш, Латинче! И сълзи, и смях, и радост, и болка, и любов, и омраза, и зло, и добро, и мъдрост, и философия, и кво ли не щеш има в нея, даже и простотия. А, бе, просто онова най-велико чудо живота. Ей заради такива стихове седях понякога до края на сбирките, само и само да ги чуя... До тук добре, ама по едно време като се почна една надпревара за кой е по-по-най и кой по-по-много... и... както казват старите хора, "отиде коня в ряката"... Бе, седя една вечер аз и слушам как над една изоставена, вследствие изоставянето ú, се е извила "безкрайност по нула". Слушам и не вервам на ушите си. "Бе, всеко число, в това число и безкрайността, умножено по нула не беше ли нула? И как се извива една нула? Тя, нулата, сама по себе си, си е извита, де, та чак завъртяна, ама чак над некого? И кво сега, след като безкрайността умножена по нула е равна на нула, а нулата е нищо, има ли нещо извито или нема?..." - седя аз и се чудя, ама си мълча... Че как нема да си мълча, кво разбирам аз от поезия и от метафори, алегории, алюзии и аналогии?!... Що не съм питала автора ли? Е, как да го питам пред такава аудитория? Тя му ръкопляска, на него ушите му чак червени от удоволствие, а аз да ‘зема да го накарам да ми експликира точно този израз... В никакъв случай! А и хà съм си отворила устата да кажа нещо, хà чекай скандал, че и люти клетви. Той и на баба ти скандали правеше кога беше на некой от нейните воаяжи, че го лишавала от място за изява, ти искаш аз въпроси да му задавам? Да не си луда?... Аааа пишеше... не, че не пишеше, ама пуста надпревара.... И като знаех, че съм се разплаквала на негови стихове, в устата ми станà едно блудкаво, едно гадно, та чак отвратително... Чакай, чакай, нищо не си чула. Та става същата вечер един млад поет и като зареди едни рими, едно чудо, на мен косата ми се изправи.... Да, бе, от тогава съм с права коса!... Не от римите бе, Латинче, от думите. Ма те една с една се не свързват, бе. Като оня превод от немски: "Един гащи слама да ядеш наш'то магаре". Та и в тоя стих нещо такова... Да не се е изразявал алегорично? Ни алегорично, ни аналогично, да не говорим пък за логично! Айде, рекох си, той е млад, се некой ден ше научи смисъла на думите, ама като станà една поетеса и като се изцепи, че антоцианидините на некого блестят от щедрост, лизозомите ми колабираха и, ако имах под ръка малко цианид, щех да си го пийна с най-големо удоволствие. А аудиторията аплодира ли, аплодира. Чу се едно гласче, че те такова чудо нема, ама кой да му обърне внимание сред бурните овации. Чакай, рекох си, да видя като какво има в архивите на баба ти. Грабвам един циклостил, отварям на посоки и кво мислиш прочитам? Ей това: "....прехапваща поредните си устни - отново до основи прегризани... съм аз..." Направо се сащисах! Майко мила, тая колко поредни устни има?... Не, бе, Латинче, не се майтапя, бе мама... И не съм го забравила до ден днешен ли? Че как ше го забравя? То нещо като оная песен за Георги... Нема, нема да ти пея, че ш'та разплача.... Аааа, викаш, че и до тук ти стига да се разплачеш?... Чакай сега, как беше? А, сетих се! "Може ли да се забрави Георги първия обичан мъж?" Ама да ти кажа честно за тая песен, така и не можах да ú схвана ей това "Георги" обръщение ли е, или пояснение... Та, както и да е, и това за "поредните устни" го преглътнах и продължих нататък. Викам си: "Я чакай да надникна да видя дали нема нещо по-прозаично, че тая вечер мнооого ми дойде поезията!" Прелиствах, прелиствах, то там куп писма до любимите, некои и с претенциите на онова "Писмо на една непозната" от Стефан Цвайк. Само дето тук се оказа, че са си познати, даже много, особено в библейския смисъл... Малииииий, - рекох си. - кво ли е при есетата?" И тъкмо да прочета едно есе, че като изскочи едно тролче и като взе да се хили, при това и злобно: "Паххахахахах.... Паххахахахах...." "Айде, Пешке, - викам си. - изчезвай и от тук! Само трол ти е притребвàл в тая галимация." И дим да ме няма. Изчезнах, но и до ден днешен си се чудя откъде в тая млада къща се беше пръкнал трол? Верно, че и той млад, или поне за такъв се представяше... Как така се представял за млад ли? Че откъде да го знам, тролска му работа, ама откъде беше събрал толкова злобица в него си, не знам, па и не се наех да прогнозирам, де. Оставих го на бъдещите психолози и психоаналитици да му берат гайлето... То не, че беше само той за психоаналитик. Оттатък в салона не един и двама се нуждаеха от квалифицирана психоанализа и помощ, ама никой от квалифицираните не искаше да работи на доброволни начала. Ей така, кой с к'вот можеше си помагаха вътре в кръжеца... Та зарязах аз и циклостилите, и прозата, че и есетата и пак се върнах да послушам поезия на живо. Става една известна поетеса и като взе да дирижира на снежинките си да танцуват стакато, ахнах... Що ли? Ти знаеш ли какво е стакато?... Знаеш.... Така, де. Точно това значи, бързо и отсечено темпо в музиката... Е, като знаеш, я ми кажи как точно снежинки могат да затанцуват стакато и изобщо как се танцува стакато... Абе, не ме занасяй, все едно да си представя, че снежинките танцуват Rondo Alla Turca. Ти можеш ли?... Е, и аз не мога!... Буквалистка съм била, така ли?... Може и да съм била буквалистка, ама в един момент си представих как снежинките играят кючек в това темпо и се ометох от кръжеца за около месец. Требваше ми малко време да си възстановя дишането и от танците, и от надпреварата, и от бурните аплаузи на съкръжочниците... Връщам се след месец и що да видя! Те нещата станали по-зле, отколкото преди... Е, па що! В салона се лее един елей, не ти е работа. Подът хлъзгав и аз едва стъпвам да не зема да падна... Добре, викам си, требва да се науча да стъпвам фнимателно, щото току-виж съм се изтърсила на паркета. А тя баба ти, вдигнала и чергите, и килимите да не земат да подгизнат от мазнотията, щото знаеш как се пере мазно. То тогава немаше ни "Ариел", ни "Мистър Пропър", ни парочистачки. А аз, нали съм си практична, чак се разтревожих. "Язък, зяносаха дъбовия паркет! Ще трябва да се цикли пак!"... Да, бе, ти знаеш ли как се циклеше паркета едно време, а? Не е като сега, ръъъъъъът с машинката и готово. Залягаш в оная поза партер и жулиш с шкурка, като изоглавен, та чак ръцете си претриваш... Ама, вдигнах ръце, да му мисли баба ти, това си е нейния кръжец, да си се оправя. Ако ще по график да си вика съкръжочниците да шкурят.... Що требвалò да се шкури ли? Бе, Латинче, ти да не мислиш, че само аз се хлъзгах? Не, бе! Кой се понадигнеше малко от стола, хързулва се и хоп в прегръдките на некой. И следват едни целувки, едни топли погледи, едни близки срещи... точно като в клуб за запознанства. Викам на баба ти: "Маман, - аз така се обръщах към нея и тя много се кефеше. - да не сте отворили клуб за запознанства? Щото, ако е така, да взема и аз да се позапозная с некой." Пък тя, уж изтънчена, уж аристократка, а като изрева: "Я, ти да си налягаш парцалите и да си гледаш детето, че като си дойде Виктор, всичко ще му кажа!" Брееееей, проклета жена! Много проклета ти казвам! Още тогава реших, върне ли се Виктор и се отделяме. Ама нали вече се бех влюбùла в поезията, стискам зъби и си налягам парцалите. Първо се примирих с това, че требваше у тарапаната да си пробивам път с лакти до тези, които четяха, а никой не слушаше, пък имаше какво да се чуе. После се примирих и с групичките, отделили се да си се четат, да си се вайкат и да си се чешат един друг. Накрая се примирих и с хлъзгавия под, и с некои дребни кражбици от библиотеката, че и с чалга-ри(т)мите, които все по-често се носеха из салона... Ми примирих се, бе майка, нали поезията, а и въобще изкуството искало жертви. Колко му е, рекох си, да си запушвам очите и ушите от време на време. Добре, ама веднъж по невнимание си ги отпуших и какво чувам, мислиш?... Не искаш да мислиш? Бе, като се връщам сега в онова време, бая народ тогава не искаше да мисли. Та чувам аз: "Говедата се раждат изведнъж..." Леле, Латинче, леле, това направо ме изхвърли от стола и, ако баба ти не беше ме култивирала малко, щех да ревна с пълен глас: "И се размножават по геометрична прогресия!" Но, когато същият автор продължи с "Окъпани от благодатен дъжд сълзи на божията злоба.", само въздъхнах и се помолих: "Отче, прости му, той не знае какво говори!" Зарязах и стихове, и чудо, и реши да се разходя между групичките и да чуя какво си говорят.... Нищо особено, ахкат и охкат... Не, бе, не от това дет' си мислиш, просто от възхищение, ама по едно време чувам зад гърба си някой да казва на една поетеса, че била неуморно ароматна... "Ега си, за кви ли аромати става дума!? - Чудя се аз и решавам: Я да ида да помириша все пак и да си експликирам тоя израз." И зяпнах... Що ли? Ми щото май охкането не беше само от възхищение и наоколо наистина се носеха едни феромони, едни аромати на копулин и андростерон, че, както баща ти го немаше от дълго време, ‘зех да се припотявам. Дръпвам баба ти за ръката и ú я питам: "Маман, тия двамата що се натискат там така публично, че даже не и в ъгъла?" А тя: "Че защо?" "Как защо бе, маман, то тия, натискащите се, отдавна са минали Христова възраст, има нема 4-5 петилетки над нея са, не е ли малко срамно? Тук има хора от различни възрасти, даже и деца има, какъв пример им се дава? На какво ще се научат?" "На к'вот искат да се учат, бе, това тук е изкуство, а в изкуството нема възраст, нема морал, нема норми!" "Оооооо, маман, това не се ли отнасяше само за онова, положеното на хартия? Пък на тия, ако има се прави нещо, не е ли най-добре да вземат да идат на хотел?" "Нищо не разбираш ти! - скастри ме баба ти. - Това тук е продължение на изкуството. Един ще каже дума, друг ще репликира, трети ще ги опише, четвърти ще се посмее, пети ще го нарисува ииии... Тук се раздават и събират чувства и емоции... Така се твори, ти как мислиш, че е лесно ли?" "Разбирам, разбирам, - викам ú. - това с думата, репликата и дупликата го разбирам, и с рисуването, че даже и с музиката го разбирам, със смеха - също, за даването и вземането на чувства и емоции - спор нема, ама бъркането под полата и охкането на публично място не е ли малко, как да кажа, неприлично? Пък и нали тук не беше клуб за запознанства, да не говорим за нещо "по така"?" "Казах ти, че не разбираш, и ще си траеш! - изсъска ми баба ти. - И прибирай детето горе! Върви да му четеш приказки!"... И ти ли си била с мене? Ми, бех те взела тоя ден, щото си беше ден по пладне и вместо да си седим в стаята сами, виках и ти да се поомешаш из хората, някое детско стихче да научиш. И тъкмо да се приберем, щото не ми се спореше с баба ти пред толкоз хора, пък и какво ли разбирах аз от изкуство, чувам детски гласчета. Мисля си: "Ей сега ще заведа Латинчето при тия дечица да си поиграят.". Кога се обърнах, що да видя. Те не били деца, ами лелички и чичковци на възрастта на баба ти, ама като турили едни къси панталонки, едни корделки на косиците си, като си направили една детска градина в единия ъгъл и като си заиграли на нещо като "аз съм момченце - ти си врабченце, аз съм момиченце - ти си кокиченце" и ред подобни инфантилни игрички, настръхнах... "Майко, мила! - краката ми се подкосиха. - Къде съм си довлекла детето?! Я да се махаме, дорде не сме прихванали от тая диагноза! - щото и за някаква зараза бех подочула, а ти май усети, че нещо не е като хората и като се разплака. Хукнах с теб към вратата и за малко да се сблъскам с двама мъже, които аха да се скарат. Как да е, промушихме се покрах тях, но междувременно чувам по-възрастният да вика на по младия: "Слушай, пич, не е важно дали си по-хубав от орангутан, важното е да можеш да изревеш като Тарзан и да се удариш по гърдите, че ти го вадиш, пардон, ти водиш!" и сърцето ми се качи в гърлото. Такъв ужас и от филм на Хичкок не бех преживявала. Добре, че не беше се разревал и заудрял в гърдите като орангутан, докато бехме вътре. Щеше съвсем да ни изкара акъла...
Та сега разбираш ли що си ми толкова ценна и що все ти виках злато мое! Първо, защото няма нищо по-ценно от чистотата на детската душа и второ, защото независимо от възрастта, чистотата си остава чистота, без значение дали е на душата, на помислите, на литературната или, ако искаш, дори на и-литературната среда...
Хайде да вървя сега да си стягам куфарите за Карибите и да експликирам оня израз "Не става само с ядене, требва и акъл!"...
И благодаря, дъще, за орхидеите!...
_______________________________________________
В ритъма на стракато-то: http://www.vbox7.com/play:4cb8b5f8; http://www.vbox7.com/play:d6662c4a
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Todos los derechos reservados