Хладилната чанта

Всички, освен Никол, я наричаха Ели Хладилната Чанта. Прякорът ù се беше появил миналото лято. Хората от класа ù бяха организирали разходка в планината. Тя отиде и взе със себе си и Никол, за да ù прави компания. След около час и половина ходене те бяха спрели на една полянка. Останалите бяха започнали да вадят сандвичи и кроасани. Изключение беше Момчил – момче от класа ù, което тичаше наоколо и говореше с всеки. Той поддържаше приятелски отношения с другите и затова често разчиташе те да му дават каквото му трябва. Подскачайки по полянката, той беше ожаднял. После беше попитал дали някой има вода.

- Бира устройва ли те? – беше попитала Ели. Тя имаше навика да носи бира в раницата си, без значение дали е в училище или просто някъде навън. Рядко предлагаше на другите, а и те рядко приемаха, защото бирата в раницата ù се оказваше топла. Обаче Ели толкова обичаше да пие бира, че за нея беше все едно дали е студена или не.

Тогава Момчил беше измислил прякора на Ели. От онзи момент нататък останалите започнаха да я наричат Хладилната Чанта, защото тя винаги имаше бира със себе си. Това я направи много популярна, но Никол имаше и други причини да ù е приятелка.

Още от външния ù вид човек би могъл да познае, че в Ели има нещо различно. Тя често носи сива вълнена шапка. Не я сваля ниско, а я оставя да виси назад, едва да се крепи на главата ù. Косата ù е руса и през повечето време част от нея закрива едното ù око. Стига до малко под раменете ù и ù придава екстравагантен вид, особено в дните, когато краищата ù са се накъдрили. Ели обича да носи шарени дрехи, като предпочита суитчерите и дънките. Има няколко чифта бели кецове.

Нещото, което най-ефективно впечатлява околните е лицето ù. Тя обича да се усмихва. Очите ù са сини, а погледът ù бляскав, любопитен. Веднага става ясно, че тя е дружелюбно момиче.

Историята с нея започва в един следобед, когато тя и Никол се разхождаха навън. Времето беше хубаво и двете вече повече от час си приказваха. Беше им забавно и планираха да отидат някъде да пият кафе. Тогава телефонът на Ели зазвъня. Тя го извади от чантата си и побърза да отговори.

- Ало? – беше Момчил. – Здрасти. Какво правиш? – попита тя.

- Здравей, Ели. Сега тъкмо се каня да се видя с един приятел. – каза той.

- Аха. Аз съм навън с Никол. – каза Ели.

- Да не би пак да пусна високоговорителя? Мразя като го правиш…

- Навън съм. Иначе няма да те чувам.

Тя наистина имаше този проблем, че лесно се разсейваше от страничните шумове и не успяваше да ги отделя от речта на този, който й говори. Затова Ели предпочиташе да пуска високоговорителя щом говори, дори когато е вкъщи.

- Ок. Все едно. Обаждам ти се да се съберем да се видим. – каза Момчил. – Ще играем карти или нещо друго ще правим. Ще те запозная с Росен.

- Ще питам и Никол дали иска.

- Да се видя с Росен ли? – обади се приятелката ù, която чуваше разговора. – Да. Ще видиш, че ще ни бъде забавно.

- Добре. Съгласна е. – предаде Ели. – Къде искаш да се срещнем?

След минута Ели и Никол вече пътуваха към една градинка, която им беше наблизо. Когато пристигнаха Момчил и Росен вече ги чакаха и си говореха нещо.

- Здрасти, Никол, Хладилна Чанта. – Момчил погледна Ели. – Запознай се с Росен!

- Теб съм те виждала в училище. Няколко пъти сме се разминавали по коридорите.

- Да, аз съм от “В” клас. – каза Росен.

Двамата си стиснаха ръцете.

- Как сте? – попита Момчил.

- О, аз съм добре. – каза Никол. – Хубаво, че Ели ми се обади. Иначе майка ми щеше да ме кара да стоя вкъщи и да наглеждам сестра си докато тя си губи времето навън.

- Сега ти го правиш вместо нея. – каза Ели.

- Ели, ти нямаш достатъчно бира за всички, нали? Хайде да отидем до някъде да вземем и после ще се върнем тук. – предложи Момчил. – Може да играем белот.

- За да шляпаме карти ли дойдохме? – възмути се Никол.

- Може и нещо друго да е. Да вървим, пък дано не ни вземат мястото.

Росен седеше върху дебела дървена маса насред градинката. Той се оттласна от пейката до нея и скочи на земята. Отзад на панталона му имаше влажно петно, показващо как е седял по-рано. Тъй като беше мокро, едва ли някой щеше да им вземе мястото.

Четиримата започнаха да търсят някакво квартално магазинче извън градинката. Момчил и Никол вървяха отпред, а Ели и Росен зад тях, защото тротоарът беше тесен. Заобикаляха колите край улицата и в началото Никол им разправяше нещо за малката ù сестра. Тази тема я беше обсебила. Ели, за разлика от другите момичета, не си падаше особено по приказките за малки деца. Тя издебна момент, в който Момчил слушаше Никол с внимание. Реши, че е добра възможност да поговори с Росен.

- Ти имаш ли брат или сестра?

- Не. Така ми е по-добре. – каза Росен. – Компютърът вкъщи е само за мен.

Чудесно! Поредният компютърен маниак.

- И с това ли се занимаваш по цял ден? – попита Ели.

- През повечето време. Обичам да слушам музика.

- Личи по големите слушалки около врата ти.

Росен се усмихна за втори път. Не беше толкова мрачен, колкото изглеждаше на пръв поглед.

- Майка ми все се притеснява, че като излизам навън и пресичам улицата не чувам колите заради слушалките… Голяма работата. Усещането да не чуваш нищо друго е прекрасно. Отдавам му се всеки път като съм сам.

- И аз слушам музика, но чак толкова…

- О, при мен се е превърнало в мания. Дори вкъщи си правя разни бийтове на компютъра. Мисля, че се справям добре.

- Интересно хоби. Значи слушаш хип-хоп? На мен също ми харесва.

- Общо взето, всичко, но най-вече това.

Ели и Росен се разприказваха и тя започна да научава за него все повече неща, които й харесваха. Това, че беше стеснителен не беше голям недостатък. Малко по-късно той показа, че може да бъде забавен. Шегуваше се, но без да бъде груб. На Ели й допадна как той се държи внимателно с другите. Не беше обикновено момче.

След като купиха бира, четиримата се върнаха в градинката. Играха карти, както Момчил беше предложил. От време на време някой разказваше история. После започнаха да коментират разни хора от училище. Това беше сред любимите занимания на Никол. Тя обичаше да е наясно със слуховете, които се носят и да знае по нещо за всеки. Момчил разполагаше с много пикантни истории, към които Росен се отнасяше с известно недоверие. Подсмихваше се и от време на време питаше за някой детайл.

Когато се стъмни, Ели предложи да прекратят играта. Четиримата си поприказваха още малко и след това решиха да се прибират.

- Аз съм към спирката на 102. – каза Росен. – Някой да е в същата посока?

Това беше реторичен въпрос. Той всяка сутрин пътуваше към училище в един рейс заедно с Ели. Двамата не си говореха, но той трябваше да я е забелязал. Искаше й се да е така.

- Да. Аз съм с теб. – каза тя.

- Искаш ли да те изпратя? – попита Никол.

- Няма нужда. Имам си компания. – каза Ели и погледна към Росен.

- Добре. Радвам се, че се видяхме днес. В понеделник ще си приказваме.

- Да. Хайде, чао!

Никол и Момчил тръгнаха в друга посока.

- Е, останахме само ние двамата. – каза Ели.

- Приятен край на деня. – обобщи Росен. – Хареса ми да съм с вас тримата. Трябва да започна по-често да излизам.

- Май не ти беше много интересна играта на карти.

- Всъщност, да! Белотът е дяволски скучна игра, но въпреки това ми беше интересно да ви слушам историите.

- Така ли? – тя му се усмихна, макар че нямаше как той да види усмивката й в тъмното. – Значи по-често ще те каним да излизаш с нас.

- Сериозно ли го мислиш? С Момчил просто си пилеехме времето в разговори за компютърни игри и аз се оказах наблизо когато на него му скимна да ви се обади. Иначе съм мълчалива компания, като сме повече хора.

- Забелязах, но това ми се струва сладко. – каза Ели.

Сигурно сега той се усмихваше. Не побърза веднага да ù върне комплимента, но показа, че тя му харесва. Говореше с нея докато бяха в рейса и ù задаваше много въпроси, сякаш за да покаже, че Ели му е интересна. Когато слезе на спирката си, Росен не побърза да сложи слушалките на ушите си. Той застана на едно място и проследи с поглед отдалечаващия се рейс. О, да – Ели беше успяла да го впечатли.

Няколко дни по-късно, тя му се обади след училище. Беше взела телефона му от Момчил.

- Здрасти! Как си?

- Добре. Радвам се, че ми се обаждаш. – каза той. – А ти?

- Прекрасно. Сега нямам работа и се чудех дали искаш да се видим. Свободен ли си? – попита Ели.

Да, Росен определено нямаше кой знае какво за вършене вкъщи и искаше да се разходи навън заедно с Ели. Не беше трудно да се сети, че тя изпитва интерес към него и ще бъдат само двамата, за да се сближат повече. Въпреки това се направи на изненадан щом видя, че само тя го чака в парка. Побърза да каже колко се радва, че я вижда и после смени темата. Двамата се разхождаха из парка, разказваха си какво им се е случило през деня и скоро се държаха за ръце.

Той не се отдръпваше, усмихваше се и показваше, че му е приятно с нея. Това насърчи Ели да продължи да го ухажва и да се постарае да прекара възможно най-много време с него същия ден. Тя му предложи да се качат на едно високо място в парка, където гледката била хубава. Едно от нещата, които Ели харесваше в Росен беше, че той се съгласява изключително лесно. Той веднага прие предложението ù и я остави да го води на горе по една пътека.

През това време на небето се появиха облаци и започна да се смрачава. Двамата се оказаха на високо място, от което се разкриваше голяма част от близкия град. Короните на повечето дървета бяха на нивото на краката им. Върхът на хълмът беше гол и на него имаше единствено една изпочупена беседка. Двамата известно време се любуваха на гледката. Тъкмо по това време хората започваха да светват лампите в апартаментите си. Беше красиво как светлинките една по една се появяваха върху сивите блокове.

Росен и Ели си намериха място на беседката. Продължаваха да гледат към града и да си говорят бавно. Облаците се сгъстяваха и започваше да духа вятър. Росен усещаше, че скоро времето няма да е приятно. Той обаче не каза нищо по въпроса. По-добре беше Ели да реши кога е време да си ходят. Докато му беше приятно с нея, нямаше да намеква, че иска да се прибира вкъщи.

Ели седеше на около педя от него, наведена напред и с изпънати ръце. Сякаш беше напрегната, но иначе с нищо не го показваше.

- Студено ли ти е? – попита Росен.

- Не, особено. Няма нужда да ми даваш якето си.

Тя обаче се доближи до него, така че двамата да се допрат плътно. После сложи едната си ръка зад гърба му. Прегърна го и той последва примера ù. Ели вече гледаше лицето на Росен, а той се усмихваше.

Тогава се чу гръмотевица. Минута по-късно вече валеше дъжд. Той бавно се засилваше, докато мястото около тях ставаше все по-кално. Двамата не помръдваха. Изведнъж Росен усети, че си мълчат. Той по принцип не беше от приказливите и дори се учудваше, че е успял толкова дълго да си говори с момиче. Сега беше настъпило неловко мълчание и той нямаше представа как да излезе от него. Ели пък определено беше от приказливите и не можа да издържи много преди да го попита нещо.

- Притесняваш ли се, че ще се намокриш?

- Не особено. Харесва ми тук. – отговори Росен. – А момичетата по принцип се притесняват, че ще им се разтече гримът или ще им се намокри косата. Ти май не си от тях!?

- Не. В момента не нося грим. А косата ми… Ще увисне.

- Красива е. Само че шапката ще подгизне. Нея можем да махнем.

Ели се съгласи и се зае да прибира шапката в джоба си. Тя се радваше заради комплимента, който Росен ù беше направил току що. Той се беше навел към нея, сякаш за да види косата ù от по-близо. След няколко секунди тя също се обърна към него и започна да разучава лицето му. По него се стичаха капки дъжд. Бузите на Росен бяха зачервени, за нея сигурен знак, че му е студено. Той обаче не ù беше казал. Предпочиташе да седи до нея и да гледа косата ù или усмивката ù.

Тя се наведе още повече към него. Устните им се допряха. О, да – двамата се целуваха. Ели стегна ръката си около него в по-здрава прегръдка. Той също. Росен си помисли, че не е нужно да си говорят. Бяха намерили и друг начин да прекарат много време заедно.

Изведнъж телефонът му зазвъня. Той се опита да не обръща внимание и да продължи да целува Ели. Тя се почувства поласкана от това, но не искаше да му създава проблеми. Щом се отдръпна, за да си поеме въздух, тя му се усмихна и попита:

- Няма ли да отговориш?

- Не искам. Мелодията ми харесва, а също и да те целувам. – отвърна Росен.

- Но все пак, виж кой те търси!

И той направи точно това. Извади телефона от джоба си и видя, че го търси Силвия. Тя, също като тях, сутрин пътуваше със 102. От време на време си говореха с нея.

- Нека видим какво иска. – каза Росен и натисна зелената слушалка. От разговора Ели чуваше само неговите думи. – Здрасти!

- Здрасти! Какво правиш сега? – попита Силвия.

- В интерес на истината съм навън. А ти?

- Седя си вкъщи и се чудех какво да правя. Щях да те питам дали няма да се появиш на линия да си пишем. – каза тя. – А сега навън вали проливен дъжд. Чува се, че си някъде на открито.

- Да, целият съм подгизнал.

- Представям си те целия в мокри дрехи. – Силвия се засмя. – Ок. Да не ти досаждам като си навън… До по-късно.

- Чао. – и Росен приключи разговора.

- За какво ти се обаждаше?

- Искаше да си приказваме. Често ни се случва да си пишем.

- А, така ли? И за какво? Всъщност не ме интересува… - и Ели продължи да целува Росен без да дочака отговор.

На другия ден Ели се събуди с усмивка на лицето. Тя грабна раницата си и направо изтича навън, нетърпелива да хване сутрешния рейс и да види Росен в него. Обаче нейната спирка беше много преди неговата, така че той не беше вътре, когато тя се качи. Ели видя няколко познати лица и реши да си поприказва със Силвия. Тъкмо я поздрави и започна да я разпитва как е, когато телефонът ù звънна. Търсеше я Росен. Ели пусна високоговорителя и му отговори.

- Добро утро! Чувствам се прекрасно. Ти как си?

- Ами добре. Всъщност тъкмо станах и още съм сънен. – каза Росен.

- Нали след малко ще се видим? Защо ми се обаждаш? – попита Ели.

- Да ти кажа, че ще изпусна рейса и ще хвана следващия. Да не се чудиш…

- Колко мило! Знаеш ли какво? Мога да сляза на твоята спирка и така ще се видим по-рано. Ще прекараме повече време заедно.

- О, да. Харесва ми идеята.

- И нямам търпение като те видя да те нацелувам. Вчера в дъжда беше много хубаво… Още от тогава искам да те прегърна.

- Ъъъм, аз също. Мисля си как те целувам. – каза Росен.

И след като си повториха тези работи по още веднъж, те приключиха разговора. Силвия, която беше до Ели, почти със сигурност беше чула всичко. Тя тръгна към другия край на рейса и това се стори много странно на Ели. Преди това си говореха, а тя решаваше да избяга без да каже каквото и да е. Тъй или иначе, Ели слизаше на следващата спирка и за нея нямаше голямо значение.

Тя слезе на спирката на Росен. Щом се видяха, двамата направиха каквото си бяха обещали, а после отидоха заедно на училище. Бяха от различни класове и затова трябваше да се разделят, но се уговориха да се видят през първото междучасие.

Ели и Никол седяха една до друга. По-време на часа, Никол ù написа бележка, за да я попита защо е закъсняла. Ели й описа причините набързо.

“Наистина ли? Помня, че като бяхме заедно, ти си говореше с Росен, но си мислех, че само искаш да го разприказваш.” – написа Никол.

“Не. Харесах го. Не вярвах, че така бързо ще ми отвърне на чувствата. Обаче сега се радвам.” – отговори Ели.

“Мислиш ли, че е твой стил? Имам предвид, че той е мълчалив и само ходи с онези големи слушалки. Той си няма приятели, освен Момчил.”

“Вече си има мен. Пък и не си права, че няма приятели. Познаваш ли Силвия? Пишат си много. ”

“Разбира се, че я познавам. Но и тя е една като него.”

“Май си права. Днес си говорих с нея, но като ми се обади Росен, тя направо избяга, без да каже нещо.”

“Странно е, дори за нея. Обаче имам предположение защо и е да го прави.”

“Кажи?” – написа Ели бързо.

“По-добре не.” – отвърна Никол.

“Хайде, де. Ще си мисля, че ми има нещо, щом за да избяга от мен е разбутала всички други хора в рейса.”

“Не е нещо в теб. Но да, свързано е.” – Ели я погледна подканващо. – “Мисля, че тя си харесва Росен. Виждала съм ги как си говорят и Момчил ми е казвал нещо подобно.”

“Сигурна ли си?”

“Обяснява защо е избягала така, като е чула, че си го целунала. Сигурно се е разциврила.”

Ели си помисли, че Никол има право. Не се притесняваше, но реши, че си струва да проучи въпроса. Можеше и да узнае нещо интересно. Първия човек, който щеше да попита, беше Росен. След като се срещнаха и се облегнаха на стената в коридора на училището, тя повдигна темата.

- Избягала е от теб ли? – попита той. – Странно, понеже си мислех, че е била в нашия рейс. Тя влезе в час малко след мен.

- Е, мога да се закълна, че си говорих с нея. Трябва да е имала причина да не влиза в училище. Забеляза ли нещо странно друго около нея?

- Всъщност, да. Беше зачервена, сякаш е плакала. – той направи дълга пауза. – Обаче не го вярвам.

- Знаеш ли, от една приятелка дочух нещо. Ако е вярно, нещата се връзват.

Росен преглътна бавно.

- Какво е?

- Никол ми каза, че според нея Силвия те харесва много. И като е чула, че се целуваме… – Росен кимна. – Кофти…

- Не предполагах, че изпитва нещо към мен.

След като каза това, Росен стана по-мълчалив от всякога. Не каза много през това междучасие, нито през следващото. Ели си мислеше, че и само да го целува няма да е зле, но нещата не бяха както миналия следобед. Росен сякаш беше скован и ù отвръщаше просто така, без да влага много чувство. На нея ли ù се струваше така или нещо в него внезапно се беше променило. Защо изведнъж беше започнал да се притеснява?

Това я измъчваше през остатъка от времето в училище. Тя, без да мисли много, сподели за проблема на Никол, а приятелката ù, вместо да я утеши, смъмри нещо от рода на “Казах ти, че не е за теб. Можеш да имаш кое да е друго момче. Защо ти е Росен?” Е, Никол въобще не го познаваше. Ели се беше опитала да разбере нещо повече за него и каквото беше научила ù харесваше. За нея, Росен беше прекрасен човек и тя искаше да му помогне да преодолее притеснението. Тогава двамата щяха да прекарват много време и да се чувстват добре. Само трябваше да се сети какво се върти из главата му, защото той нямаше да и каже просто така.

Ели продължи да мисли и когато късно следобед се уговори да се види с Росен, вече имаше отговор.

- Харесваш си Силвия, нали?

- Не. Теб харесвам повече. – отсече той.

- А нея? Преди дни почти не си беше говорил с мен, а с нея често си приказвате, нали? И я харесваш, защото ти обръща внимание.

- Добре, де. Харесвам си я от много време, но вече съм с теб и това няма значение.

- Напротив. Има. Особено след като разбра, че и тя те харесва. Ако искаш да си с нея, няма да се чувстваш добре с мен. И мисля, че е точно така. От тази сутрин си много притеснен.

- Ами, да. Чувства, които са траяли месеци не изчезват така внезапно. Сега знам, че съм бил близо до това, което съм желал дълго… Но искам да съм с теб. Харесвам те.

- Но харесваш и нея.

Ели очакваше да се окаже точно това. Тя беше решила как да постъпи и веднага каза на Росен какво мисли.

- Няма защо да те задължавам да си с мен, ако е друго момичето, което наистина харесваш. – каза тя. – Още повече, че и тя е склонна да отвърне на чувствата ти. Това, нашето, е хубаво, но е от много скоро. Може и да отмине. А също така е по-важно да си с онази, с която ще си по-щастлив. Настоявам, понеже те харесвам много и искам да си щастлив. Разбираш ли?

- Разбирам, че искаш да ме зарежеш, след като разбра, че харесвам друга.

- Не. Обичам те и искам да си щастлив. За мен е по-важно ти да си щастлив, вместо аз да се радвам, че сме заедно. Затова ти казвам да избереш нея.

- Чак сега си давам сметка колко… - Росен замълча докато търсеше подходящата дума. – Добра си, всъщност.

- Да. И сега ти казвам да седнем на онази пейка и да й се обадиш.

Росен мълчаливо се съгласи. Трудно му беше да повярва, че това му се случва. Двамата седнаха на пейката. Ели го гледаше с весела усмивка и го подканваше да се обади на момичето, което харесва от по-дълго. Така и направи.

- Ало? – отговори Силвия. – Росене, какво искаш?

- Да ти кажа нещо важно. Можеш да говориш сега, нали?

- Да, казвай бързо.

Силвия звучеше сякаш още е разстроена. Опитваше се да прикрие чувствата като се държи грубо. Или пък наистина не харесваше Росен. Дали Ели не си правеше някаква груба шега. Тя го погледна, за да го окуражи.

- Не знам как точно да ти го поднеса… - започна той. – Харесвам те от много време и искам да се видим… Да те видя сега… И за мен беше важно да знаеш. – последва продължително мълчание. – Няма ли да кажеш нещо?

- Това някаква глупава шега ли е? Нали днес по телефона Ели ти казваше как иска да те целува и такива работи. Нали ти е ясно, че двете работи не се връзват?

- Да, но Ели е добра и ще разбере. Пък и тя няма да иска да съм заедно с нея, ако повече харесвам теб.

- Сигурен ли си, че в момента не си измисляш разни работи, за да се разкрия или не знам и аз?

- За бога, не сме в детската градина. Сериозен съм. Знаеш, че не бих се шегувал за такова нещо.

Силвия мълча още няколко секунди.

- Аз също много те харесвам. Няма смях? Ок, това е добре. Какво ще кажеш да излезем още сега?

- С удоволствие! – каза Росен и двамата се уговориха. Щом приключиха разговора Ели каза:

- Ето, виждаш ли? По-добре е, че постъпихме така. Сега се чувстваш по-добре, нали?

- Предполагам.

- Хей, усмихни се. – тя клекна пред него. – Погледни ме в очите! Искам да разбереш, че си много печен и всяко момиче има защо да те харесва. Не бива да се притесняваш, че нещата между вас няма да потръгнат. Разбираш ли? Искам сега, когато отидеш при нея, да ù покажеш онзи Росен, който е внимателен, усмихнат, отпуснат, забавен и много сладък. Схвана ли? – Росен кимна. – А аз по-добре да си тръгна сега.

Тя се изправи и започна бързо да се отдалечава.

- Ели! – викна Росен. Тя се обърна и го погледна. – Искам да знаеш, че те намирам за прекрасна.

- Знам.

Ели Хладилната Чанта извади една бира от раницата си. Отвори я и продължи по пътя си.