Още една мистерия от мен - този път без убийство, но пък много заплетена. След тази предстоят още две части, изпълнени с много хумор и загадки. Забавлявайте се.

Емчо, Митето и кюфтаците

Емчо ми е приятел. Познаваме се от много време. Това е добре, понеже всеки път като се съберем, намираме нещо ново и интересно за правене. Поне Емчо е много ‘отворен’ за разни приключения, аз само го следвам. След тази мистерия ми се иска това да става по-често.

Една лятна събота отидох на гости на Емчо за цял ден. Той живее с майка си и баща си, които ме посрещнаха с топла закуска. Ядохме пирожки и пихме айрян, както подобава да се прави през лятото. После до обяд се занимавахме само ние с Емчо в неговата стая. Гледахме телевизия и си говорехме. Също занимание ни беше най-непринудено да боравим с бащиния бинокъл, на един прозорец, който имаше хубав изглед.

Все тая. Към 12:30 майка му ни каза какво е положението:

Баща му беше отишъл до далечния супермаркет да купи много неща. Щеше да се върне след около час, натоварил колата, а дотогава нямаше какво да ядем.

Както подобава на лакоми зверчета, дръпнахме от майка му няколко банкноти и излязохме навън да си купим храна. И така, интересното започна тогава, когато ни облъха свеж въздух. Още не беше прекалено топло и ние енергично се запътихме към близкия магазин, като същевременно си говорехме:

- Прекрасно! Сега времето е хубаво. Ще си купим кюфтенца и ще отидем да плюскаме пред някой вход! – каза Емчо.

- Точно така – ще ядем и ще зяпаме минувачите. Аз, само че ще искам кебапчета, понеже в кюфтетата слагат хляб, пък и лук, и не ми харесват толкова.

- Наистина ли? Нямах представа, че някой конспирира, като слага хляб в кюфтетата.

- Сериозно! Ставали по-здрави, но мен ако питаш, се ронят като халва.

- Тогава ще си взема ‘принцеса’ – поне да виждам какво е сложено. Тъкмо ще се наям добре.

В квартала на Емчо, точно на ъгъла на улицата, има едно кафене. Всъщност в него се продават всякакви хранителни стоки, но съобразявайки се с пластмасовите маси отпред, следва да го наричаме ‘кафене’. В онзи ден по столовете (които си вървяха с масите) бяха насядали много работници, най-вече строители от близкия строеж. Имаше си ги всеки ден – невъзпитани мръсни простаци навлекли гащеризон. А Емчо обича да слуша, да се кикоти на простотията, да действа при отпусната атмосфера… Затова избрахме мястото и нещата се очертаваха добре.

Влязохме вътре, където въздухът изобилстваше на цигарен дим. Наредихме се и след като един беззъб ни пререди няколко пъти, дойде нашият ред.

- Аз искам една принцеса! – провикна се Емчо.

- Друг път – нямаме кайма! – каза продавачката.

Тя държеше заведението заедно със своя мъж, който седеше някъде отвън. Двамата се редуваха да продават и така изкарваха цял ден.

Знам, че има и готови, опаковани, така се престраших да попитам:

- А кебапчета имате ли?

- Не чу ли какво ти казах, бе? Вчера изчезна всичката кайма – 27 пакета, ‘за скара’ пишеше на тях. Сега ги няма!

Емчо потри лакомо ръце.

- Но имаме случай!