Емигранти
Стоя вечерта на спирката и не смея да погледна часовника си. Закъснявам ужасно а Стьопата още го няма. Тази седмица е ред с неговата кола да пътуваме за работа На всичкото отгоре се изля летен дъжд, намокри ме, изми улиците на Чикаго и сега градът се отразява с цялата си прелест и светлини в големите локви. Мокрия асфалт премигва в такт със сменящият се светофар и лека мъгла се разстила от изпаренията по тротоарите.
Степан е от Беларус. Як руски мужик. Изградил тяло и мускули на село. Завършил ядрена физика в града. И сега с него метем и мием един голям Супермаркет в малък квартал на Чикаго. Годината е 1996 а ние сме имигранти. Избягали от посткомунистическите разграбени държави, изгубили работа и надежда за намиране на нова, избрали изход да издържат семействата и близките си от чужбина. Работата точно в този Супермаркет ни е жизнено необходима, защото нощно време работим а през деня ходим на училище в близкия колеж. Учим английски. Но сега закъсняваме. Убийствено. И ако мениджърката на магазина Дженифър се оплаче на Сбишек – боса на почистващата компания, той моментално ще ни размени с други двама от друг обект, незнайно къде. Тогава учението отпада или трябва да си търсим друга нощна работа близо до колежа. Боже! Дано това не се случи. Пристъпвам от крак на крак и се взирам. Гледам в далечината един силует бавно изплува. Когато приближи го разпознавам. Това е моя бял ангел. Моя късмет, кадем или не зная как да го нарека. Видя ли го, цяла нощ работата ми върви безпроблемно. Набил слушалки в ушите си, ходи и чупи стойки в такт с музиката, също като воден глист. В същност, моят бял ангел е един черен негър. Ерик. Идва и вместо здравей подава ръка и изпява провлачено:
- О-у-у, Мен ! Останало ли ти е някакво ресто от магазина ? Просто … да ми го дадеш… ако не ти трябва.
- Ерик, престани да просиш и си намери някаква работа!
- О, Мен ! Никой не иска да ме наеме защото съм черен.
- Глупости. Това да не е миналия век. В молбата за работа има точка „ цвят на кожата“. Ако маркираш черна, няма шанс да не те приемат. Общината прави данъчни облекчения на фирма за приет черен работник.
- О, Мен, аз съм болен.
- Да, бе. Твоята болест се нарича „Мързел“.
- Хвана ме, Мен. Не обичам да ходя на работа. Сутрин да ставам рано, работа по осем часа на ден. Не е за мен. Слушай ! Ако ти кажа една приятна новина, ще ми дадеш ли един куотър (монета от 25 цента).
- Дръж и казвай бързо. Ти си ми на късмет.
Центовете потъват в джоба на скъсаните дънки.
- Обърни се, Мен и гледай.
Обръщам се и виждам колата на Степан се движи с двадесет километра в час с включени аварийни светлини. Спира на спирката и аз на бегом отварям пасажерската врата. В Америка, в строителството използват стандартни дървени греди - два на четири инча. Наричат ги ту-бай-фоур ( два-на-четири). В момента в който отварям вратата, така ме блъсва миризма на алкохол, че сякаш една ту-бай-фоура се стоварва върху мутрата ми и за малко да седна на тротоара. Стьопата ме гледа от вътре костюмиран, ухилен и пиян като змей. Оглеждам се за полиция. Няма. Отивам на бегом и отварям задната врата. После предната, грабвам Стьопата и го хвърлям на задната седалка. Затварям бързо. Оглеждам се пак, качвам се на шофьорското място и потеглям с мръсна газ пред слисания поглед на Ерик.
- Стьопа, имаме толкова работа, закъсняваш почти два часа. Знаеш, че онази кучка Дженифър всеки момент може да ни натопи на Сбишек. Как можа да се напиеш така лошо ?
- Съжалявам, брат! Ако можеш, напий се по-добре .
- Не ми е до шеги. Как ще те вкарам в Супера ? Ако те види мениджърката в такова състояние ще ни разфасова.
- Вкарай ме през аварийната врата.
- Нали знаеш, че има аларма
Отвориш ли аварийната врата, алармата се включва и само Дженифър знае кода за да я изключи. Случвало се е, когато с миялната машина блъснем вратата. В същност идеята е добра. Само, че някой трябва да ми помогне. Някой трябва да заведе Степан до миялното помещение, от което аз ще съм извадил машината и ще се правя, че съм бутнал с нея вратата. Единствената помощ може да дойде от Ивона.
Ивона е полякиня. Ако трябва да дам определение за нея с две думи, то те биха били :"красиво цвете", "добър приятел", "страхотна жена". Типична славянка със сламено руса коса и очи с цвят на небето. Невероятно красива. Педантична и безкомпромисна в работата, тя беше спечелила доверието на Дженифър. Демонстрираше безапелационно уважение към нея с което поддържаше авторитета и сред работничките. Това не убягваше на мениджърката и при всяка несигурна ситуация Ивона бе човекът с който се съветваше. Хитрата полякиня, винаги успяваше да подскаже правилното решение. Тя беше най-верният ни приятел . На нея разчитах, както на себе си.
Влизам в Супермаркета. За мой късмет, Ивона не е на касите, а подрежда стоки по стелажите. Приближавам се крадешком до нея, като следя за мениджърката.
- Ив, нужна си ми. Спешно е.
Тя ме поглежда учудено и веднага разбира, че е сериозно. Обяснявам положението на бързо. Съставяме план. Отиваме крадешком до аварийния изход. Изваждам миялната машина и я поставям до изхода. Ивона е до мен. Поемам дъх и отварям вратата. Сирената писва. Навън в колата дреме Стьопата. Бия му два шамара за да се стегне, грабвам го и го замъквам вътре, където Ивона го поема, прегръща го като "ранен другар от съпротивата" и едва го завлачва до миялното, когато Дженифър се появява.
- Джейн, чукнах вратата.
Тя мълчаливо изключва алармата. Обръща се към мен и разбирам, че ще трябва да изтрая "сериозен разговор". Леле, как ми е омръзнала да ми се прави на шеф.
- Къде е Степан.
- Мете отвън - лъжа безцеремонно.
- Мисля, че се бяхме разбрали за закъсненията.
Започна се. Трябва да я издържа и всичко ще мине добре. Трябва да я гледам в очите смело и малко нахално. Тя не издържа на пряк поглед и скоро ще свърши. Наведа ли глава, дълго ще ми дудне. Джейн е с убийствено тяло, красива, коварна, зла, разведена, страшно разгонена и изпитва неистово желание да мачка и тормози мъже. Тази нощ ние сме единствените мъже в магазина. Естествено, няма да я лиша от удоволствието и да ми се "накара" и да начеше егото си на менажер. Само така и идва успокоението. В същност изобщо не я слушам. Мълча за да поддържам сериозността на положението. Тя се разгорещява и започва да плюе, когато говори. Аз притварям очи под напора на слюнките. Ех, защо не сме пред щанда с чадъри, да грабна един кариран чадър, да го отворя пред плюещата и паст и да го завъртя. И да и изтанцувам танца "танцуващият в дъжда". При тази мисъл ме напъва да се изсмея. Потискам желанието си и се мъча да си предам още по-делови вид. На всичко отгоре изглежда е яла нещо сладко, защото една досадна муха упорито се кани да кацне на носа и. Дженифър продължава да говори, да ръкомаха и я гони с резки движения, но мухата е непреклонна. Мениджърката прави широки отчаяни движения, мухата атакува. В един момент се притеснявам, покрай мухата от многото махане да не ми натресе някой в мутрата. Друго щеше да е ако бяхме на щанда с тенджерите, да грабна един капак и да заема стойка на римски воин. А и тенджера на главата би помогнало. Не издържам. Ще се изхиля. Гледам как касиерките са се събрали на куп пред отворената врата, надникват, кикотят се и се чудят:" Защо ли размахва ръце тая? Може би посвещава чистача на супермаркета в тайната на източните бойно изкуства." Стоя с каменна физиономия на сфинкс, обилно оплюта а около мен се разразява истинска битка. Боже, дай ми сили да не се разсмея! Не издържам вече. От зор през притворените ми очи потича издайническа сълза. В един момент мениджърката забелязва сълзата. Спира, потупва ме приятелски по рамото и казва:
- Спокойно де, не го изживявай толкова.
Обръща се и тръгва на вън. Когато я виждат касиерките се разбягват като кокошки а аз отивам в миялното да оплакна оплютата си физиономия. Хиля се като откачен. Посреща ме Ивона.
- Успяхме. Сложила съм го да спи, покрих го с калъфа на машината и изгасих лампата.
- Благодаря, Ив!
- Започвай да чистиш, аз ще го наглеждам от време на време.
Ивона е прекрасен приятел но се държи на разстояние. Не допуска никого близо до себе си. В момента в който направиш опит да преминеш границата, мекия и светло син поглед се превръща в стъклен, и сякаш започва да гледа през теб.
Магазинът не е много мръсен. Дъждът е спрял хората. Измитам на бързо и започвам да мия, когато Ивона изтичва при мен:
- Степан е изчезнал !
Оставям машината и хукваме да го търсим. Намирам го през няколко линии, съблякъл се по риза, запретнал ръкави, като руски комбайнер и се готви да мете там където аз вече съм измил .
За лош късмет мениджърката се появява от някъде, фиксира го и се насочва за да изнесе лекция и на него. Стьопата е инструктиран да стиска уста и да не казва думичка, за да не го усетят, че е пил. Дженифър започва да ръси слюнки. Степан отстъпва назад. Мениджърката настъпва. Степан отстъпва и мълчи. Гърбът му опира един стелаж и …уви. Няма повече място за отстъпление, брат. Сега ще те наплюят здраво, да видиш хубаво ли ми беше преди малко. Дженифър му намила, Стьопата мълчи и се върти като риба на сухо. В един момент не издържа, хваща ризата си с две ръце дърпа я в две страни. Копчетата се разхвърчават. Изпъчва голите си гърди и изревава в лицето и:
- Ну, блядь, стреляй !
Това е толкова неочаквано за мениджърката , че в първия момент жадно преглъща при вида на мускулестото, здраво със слънчев загар, мъжко тяло. Очите и широко се отварят, дъхът и спира но в следващия момент се обръща и тръгва бързо към офиса.
Зная какво ще направи. Ще звъни на Сбишек. Не. Само това не. Хуквам след нея и я настигам, когато в движения е вдигнала телефонната слушалка.
- Джейн, почакай!
- Няма какво да чакам.
- Моля, те Джейн. Нека ти обясня.
- Какво ми каза на руски Степан?
- Каза..., че е готов да даде живота си за теб.
- Това сега ли го измисли? Ще се обадя.
- Не го прави.
- Ще се обадя.
- Дай слушалката и ще поговорим. Моля те!
Тя започва да набира, аз я хващам за ръката и се мъча да и взема телефона. Сборичкваме се при което в един момент аз я държа за двете ръце, притиснал съм гърбът и към стената и съм вкарал коляно между краката и. И двамата дишаме тежко. Тя се отпуска на назад, повдигна брадичката си и затворя очи. Очаква да я целуна. Ето това никога не трябваше да се случва. Ех, Стьопа . В каква каша ме вкара. Имам две алтернативни решения и двете еднакво грешни. Ако я целуна - после няма отърване от нея и трябва да напускам, ако я отблъсна- няма сила, която да спре злобата и. Само чудо може да ме спаси в този момент. Какво чудо? Например - да спре тока. Не! Само това не! Спре ли тока, както ме очаква запъхтяна и разгонена, няма да издържа, ще грабна здравия и задник и ще го друсна на бюрото. Не. Само това не! Секундите минават. Тя стои очакващо. Трябва да предприема нещо и ... чудото става. Виждам Ивона се показва на стълбището, бързо отпускам Дженифър и отскачам назад. Тя се усеща, оставя телефона.
- Госпожо, от пета каса ви търсят.- Ив ме гледа въпросително.
- Отивам – отвръща задъхано Дженифър.
Обръща се бавно към мен и казва твърдо.
- Това да е за последно.
- Да, госпожо - измърморвам.
Слизам бавно по стълбите. Адреналинът още бушува в кръвта ми. Още съм замаян. Ивона върви след мен и на последното стъпало се изхилва и ме плясва по врата:
- Ти какво, бе. Дженифър ли сваляш? Натискаш мениджърката.
Това сякаш предизвиква взрив на адреналинът в мен. Обръщам се, грабвам я и с два скока я вкарвам под стълбището. Нацелувам я, докато тя се съпротивлява, блъска ме но аз продължавам да я целувам. За моя изненада отвръща горещо на последната целувка, след което се сгушва на рамото ми и заплаква.
- Марко, полудях в тази държава. Не издържам вече. Искам да си отида в Полша. Искам да гушна детето си. Да прегърна мъжа си. Сънувам ги всяка вечер. Полудях от самота.
Притискам до себе си хлипащата жена и галя косите и. С какво мога да я успокоя? Какво мога да и кажа? В този момент я разбирам много добре. Знам какво е да си имигрант. Да си сам сред дванадесет милионен град. Град в който сякаш всеки е надянал една усмихната маска, една фалшива любезност и те пита " мога ли да ти помогна? " а в очите четеш : "Приятелю, ти просто не предполагаш, колко много не ме интересуваш." Град голям, като огромен светещ глобус, а ние имигрантите, като мухи привлечени от светлината се втурваме в търсене на новия живот. А новият живот се оказва илюзия, защото в сърцето си всеки носи стария с който не иска да се раздели, но времето му безвъзвратно е отминало и връщане назад няма.
Две седмици по-късно Ивона идва при нас усмихната и цъфтяща от щастие:
- Момчета, кой ще ме заведе до летището в Неделя? Връщам се в Полша.
Със Степан мълчаливо се споглеждаме.
- Има ли желаещ?
- И двамата - отговаряме в един глас.
През целия път до летището Ивона се шегува и смее. Изпращането е само миг. Прегръщаме се. Целуваме я.
-Ив, като се прибереш, ако хванеш мъжът ти с друга, какво ще направиш?- закачливо пита Степан.
-Мъжът ми ще ме чака на летището, умнико. А ако го хвана с друга ли ? Ще направим тройка. – намига Ивона. А сега, сбогом, момчета!
Тръгна, спря, обърна се, помаха за последно и влезе в граничен контрол.
Потегляме обратно от летището и мълчим.
- Стьопа, току що Ивона си замина а вече ми липсва.
- За теб е без значение. Нали мениджърката остава.
- Не разбирам какво намекваш.
- Много добре ме разбираш. Преди да тръгне Ивона ми каза, че те е видяла да се натискаш с Дженифър в офиса. Ех, любов, любов.
- Това са глупости. Беше случайно.
- Да, де. Тя, любовта, случайно започва.
- Престани, бе. Това са глупости. Не е вярно. Искаш да ме ядосаш ли?
- Не, бе брат. Не се ядосвай. Така, де. И аз това казах на Ивона. Не може да е вярно. Марко се натиска с мениджърката. Глупости. Абсурд някакъв. Спокойно. Никога не съм го вярвал. Дори за момент не съм се усъмнил.
- Стига по темата. Точка.
Качваме се на магистралата, времето е слънчево, горещо. Трафикът слаб. Климатикът лъха приятна прохлада. По радиото свири тихо джаз. Стьопата нарушава мълчанието.
- Брат, знам, че не е удобно, но последен въпрос: Казваш с Дженифър било "случайно". А след "случайното", секс… правихте ли?
© Марко Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
История в която, забит е коренът в тъгата, но с времето успешно стеблото разцъфтява смешно »
Всичкото време на света е твое.
Благодаря, че се отби.