Есен е. Навън се чува детски смях. Носи се аромат от току-що разцъфтели рози. Небето сияе. Слънцето изпраща усмихнати лъчи. Подарява ни пролетта.

Есен е. Той е тук. Той донася пролетта и вечността. Обичам го. Виждам го през размазаните зеници на очите си. Усмихвам се със сълзи и гледам към него. Той дори не ме забелязва.

Есен е. Всичко започва наново. Освен старите неща. Аз пак го обичам. Той пак не ме забелязва. Срещнал е някоя друга. Животът започва отначало. Но не моят. Той свършва отначало. Стига до средата и там спира.

Есен е. Вървя по улиците. Срещам го на всяка пейка. До всяко дърво. Подпрял се е и ми се усмихва. Спирам се, за да поседим заедно. Да си поприказваме. Но няма с кого. Тръгнал си е. Аз съм закъсняла.

 Есен е. Стоя вкъщи и гледам към вратата. Тя е затворена. Навън е толкова далеч. Навън е пролет. А вкъщи времето е спряло през есента. Листата от дърветата падат. Падат и сълзите от очите ми. Вече не се чува детски смях. Аз също не се смея. Всичко заглъхва. Всичко отминава. Става все по-тихо, все по-празно. Есен е. Пак го срещам. И пак тръгвам към него. Закъснявам. От него няма следа. Слънцето грее много силно. Заслепява ме. Не мога да видя накъде е поел. Искам да тръгна след него, но...

... есен е. Става късно. Трябва да се прибирам вкъщи. Слънцето отново ще ме заслепи и няма да намеря пътя към есента. Тук ми е студено. Тук е пролет. А от нея ме боли. През пролетта той не тук. Отива на отсрещната пейка и стои там с нея. Подпрял се е на съседното дърво и се усмихва на нея.

Есен е. В мен. Нося я със себе си. Не искам да си отива. Искам да го виждам до всяка пейка, до всяко дърво. Ще тръгвам към него и няма да закъснявам. Ще стоя на разстояние. Няма да му преча. Ще го обичам.