Есента е сезон, който не е за всеки. Тя дава красота на тези, които са готови да си отворят очите. На повечето хора носи тъга.

       Жената

    Плахо пристъпва. Привлича погледи. Навежда глава. Може би от свян. Роклята се опира до земята. Поглежда встрани. Хора. Паднали листа. Слънце. Златна есен. Дали човек съзнава какво точно има? Тя се усмихна. Чувстваше се толкова лека. Можеше да танцува с часове. Хората тактуваха с крака в забързаното ежедневие. Но всеки имаше нужда от едно листо нежност. От капка вдъхновение.. Затова линията на падналите листа приличаха на усмивка. Колко е нужно на една жена за да е весела? Някой да я погледне. Да й даде път. Да знае тя, че е значима. И тогава всяка струна от нейната същност ще засвири. Мелодия, която ще извира от сърцето. За някого т ще е шум, а за други е просто балсам.

        Мъжът

    Той е приходящ. Идва. Чувства. Милва. Гали. Но това, което го прави мъж е силата му. Да бъде винаги в час. Да знае какво е нужно. Да има ясно виждане занапред. Едва ли този, който може да даде обич е желан. Обикновено се харесват тези, които са вятърничави. Които не дават серизоен вид, а са забавни.

        Пъстротата

    Есента идва облечена а най-красивите си дрехи. Дава на хората красота. Никой не я пита какво чувства. А тя го изразява с това да изпише на всяко листо своите чувства. Малко тъга, по-тъмен нюанс. Малко радост, ще видим и светли цветове. И всичко това, за да зарадва очите на хората.

        Дъждът

    Той е любовник на есента. Идва тогава, когато тя го покани. Да пречисти душата й от толкова много прах. Да даде свежест. Да потропа по покривите на и без това заспалите хора.

       Вятърът

    Той идва внезапно. Приятел. Оставя зад сед себе си всичко, което е наранявало и е носело тъга. Не го обичат, но го чакат. Защото знаят, че след него ще е чисто.

Това са те. Част от тази есенна сюита. Имат и своята публика. А и хората имат тях.

Явор Перфанов

28.10.2023 г.

Г. Оряховица