Ето ти хилядите равнинни спирали на живота през вековете. Всяко време си гради своя Вселена, т.е своя равнина, част от спиралата.  Вградени, спиралите дават представа за време и пространство, в което са живели хилядите същества и образували Единен Космос.  Но всяко нещо си има свое време в тази равнина и идва миг да тръгне по пространствената спирала. Т.е. нагоре към безкрая, за да полети и отиде в своя Ад или Рай. Светът, който си е изградил, когато е бил в равнинната спирала в райския кът на земята. И тогава, ако е разбрал уроците, които са му давали в Школата на Живота чрез контактите с хилядите същности като него, ще отиде в Рая завинаги, а може да се върне наново в равнинната сипрала, за да реши дали да се затвори като охлюва в себе си, или ще се отвори към всички същества, които го обкръжават. Всяко същество чрез действията си му дава уроци, от които трябва да се учи. Могат ли да бъдат те пример за него, на който да подражава, или ще вземе поука  от негативното.  Правото на собствен изобр е негов.  Разумът е от Всевишния, желанието е наше. Следва, че пътят е един за него - доброто или злото. Богатството или бедността?

  Ето какво казва Антистена на Сократ: "Сега ти ни кажи, Антистине, като притежаваш толкова малко, защо си горд с богатството си?" Защото мисля, че хората имат богатството и бедността не в къщата, а в душата си. Забелязъл съм, мнозина обикновени граждане, които имат твърде много пари, да се смятат за толкова бедни, че се лишават на всякакви мъки и опасности само да придобият повече. Познавам и братя с еднакво наследство: на единия от тях то му е достатъчно, дори има средства в излишък, а другият обаче от всичко не му достига. Слушал съм и за някой тирани, дето така са жадни за пари, че вършат много по-големи злини от бедните. От недоимък едни присвояват, други се вмъкват по домовете за кражба, други пък похищават в робство. Има тирани, които цели къщи събарят, вкупом избиват всички, често и цели градове, заради пари покоряват. Към тях именно изпитвам голямо състрадание, заради твърде тежката им болест. Мисля, че те страдат като някой, дето много има, много яде, а никога не може да се насити. Аз обаче притежавам толкова, че и сам дори да го откривам. И все пак ми остава да ям до насита и да пия, докато утоля жаждата си и да се обличам така, че навън да не мръзна повече от твърде богатия.

Следва