Прекарах няколко часа на гроба й – умиротворен, притихнал и много тъжен. В душата ми меко догаряше скръбта – не така хищна, както в първите седмици след смъртта й, но все така всепоглъщаща.
Седях там, направо върху светлозелената трева, и усещах слаба усмивка на лицето си – усмивка, която никога не бих могъл да видя, защото подобно изражение не се извиква нарочно. Чувствах гърдите си леки, болезнени. Умът ми безпощадно редеше спомен след спомен, но аз с наслада прегръщах тези спомени, защото ако ги нямаше, това щеше да означава, че тя е напълно забравена, истински мъртва.
Залезът беше великолепен – почти кървавочервен, с блестящи златни нишки около пухкавите облаци. Нежни прасковени оттенъци се преливаха в сапфира на небосвода и чезнеха в обятията на нощта. Лятната омара се бе вдигнала и свежестта на въздуха галеше лицето ми.
Прекарах няколко часа на гроба й, вдишвайки уханието на нежните цветя, които бях донесъл специално за нея – любимите й цветя. Красиви и дъхави точно като мъртвата ...