Стоя в голямата бяла стая с френски прозорци и гледам езерото. Всъщност, защо му казвам езеро, като е един огромен гьол с плуващи бутилки, между които има нацъфтели лилии. Може би е било езеро в мечтите ми. Място, където да усетя красотата.

Излязох и взех първата бутилка до брега. Вътре беше навито листче хартия. Отворих капачката и извадих писмото. Там пишеше:

Няма нищо ново. Просто те, Обичам!

Започнах да вадя бутилка след бутилка. До мен се оформи огромен куп. Не исках да чета писмата, защото ме натъжаваха.

Взех телефона и звъннах на Върбан циганина. 

- Ела, има едни бутилки да ги вземеш за вторични суровини.

- Дубре, Докторей ша дода, ама колку ша даваш.

Усмихнах се. Знаех, че на този свят всичко се плаща.

- Двайсет лева и без пазарлъци!

- Убу, след 10минути сам тука.

Отворих още една бутилка.

Обичам те!!!

Върбан дойде разпъхтян.

- Ми те мноу бе!

- Пак ще удариш кьоравото.

- Туй вътре, дан са пари?

- Не са и ако мълчиш ще ти дам още 20 лева.

Отново влязох в бялата стая и си налях чаша уиски. Работникът ми свърши бързо и се изнесе, но сякаш езерото беше друго, някак чуждо и пусто. Така останах с часове. Нощта наближаваше. Залезът още повече ми навяваше за самота. Станах взех един лист и написах

Пак нищо ново, просто те обичам!!!

Внимателно сгънах листа на книжна лодка и отидох до езерото. Сложих я на водата и вятърът я тласна навътре. Една пеперуда кацна и бавно размаха крила. Лодчицата пътуваше...

Денят свърши, но моето езеро бе живо.