30 nov 2008, 21:05
Faking 'I Love You's
4 мин за четене
Беше сама... Отново. Отново? Не, не беше същото, различно беше. Вече не я беше страх от това. Най-сетне бе успяла да преодолее страха си.
"Обичам те...", беше й прошепнал в онзи горещ летен ден. Прегърна я и спусна устни по шията й. На нея й прилоша. "Какво?! Защо... Защо разваляш всичко!", умът й крещеше. Не трябваше да става така! Осъзна, че той се е надигнал и я гледа. В погледа му се четеше очакване. Окопити се и му се усмихна - най-красивата и влюбена усмивка, която можеше да изиграе. "Обичам те", отвърна, уви ръце около врата му и го целуна. Всички чувства, които се зараждаха в сърцето й от момента, в който за пръв път беше разговаряла с него, умряха. За миг. А той стоеше пред нея и й се усмихваше. "Обичам те, обичам те, обичам те!", повтаряше. И тя му се усмихваше в отговор. Замисли се. Толкова надежди бе вложила, той също. Не можеше да го предаде. Трябваше да опита.
Прекарваха все повече време заедно. Разхождаха се, смееха се, ядяха сладолед. Бяха неразделни и изглеждаха толкова щастливи. Повтаряха колко се обичат. Родителите й поискаха да се запознаят с него. "Разбира се", промълви и се усмихна отново. Поредната фалшива усмивка през последните месеци. Ах, как започваше да й писва от всичко това... И родителите й... Все пак ги запозна. И, за всеобща (но не и нейна) радост, го харесаха. "Не може да бъде!", помисли. Истеричен смях изпълни ума й, след това угасна и на негово място дойде тиха, съскаща ярост.
Видяха се по-късно, за да обсъдят как е минало. "Беше страхотно! Харесаха ме! Трябва да те запозная с нашите! Убеден съм, че ще те харесат, ти си страхотна! Обичам те!" Той говореше бързо, вплитайки целувки между развълнуваните думи. Толкова беше жалък и заблуден. Дори не подозираше какво се случва в нея, нямаше ни най-малка представа. Това я караше да се смее. Разочарованието, отчаянието и умората прераснаха в странно удовлетворение.
Чувстваше се объркан. Обичаше я, беше сигурен, че и тя го обича, толкова добре прекарваха заедно. Тогава какво не беше наред? Защо го пренебрегваше? Обади й се да се срещнат. Този път звучеше ентусиазирана, можеше да усети усмивката й. Реши, че няма за какво да се тревожи. Срещнаха се след час в парка, където се бяха запознали. Тя беше толкова красива, но нещо беше различно, нещо не беше наред. Очите й...
Не искаше да продължава с това. Чувстваше се ужасно, но ако не спреше, щеше да стане по-зле. А поредната (последната, реши) разходка се оказа подходящият момент. Най-сетне щеше да е свободна. Очите й се насълзиха, докато се приближаваше към него. Прегърна го и облегна чело на рамото му. Сълзите й намокриха дрехата му.
Зави му се свят. Какво ставаше? Отдалечи я от себе си, за да вижда лицето й. "Хей, какво има, какво ти е?" Изтри сълзите й, опитвайки се да спре своите. "Аз... Не мога повече...", едва пророни. Хиляди мисли запрепускаха в ума му. Друг ли имаше? Какво ставаше, къде беше сгрешил?! "Започна да става прекалено сериозно, а не исках...", продължи тя през сълзи. Какво?! Какви ги говореше? "Какво имаш предвид?", попита я, объркването му растеше. Лицето й придоби студено изражение.
Беше уцелила момента. Объркването му бе пълно. Най-сетне... Най-сетне скри проклетата глупава усмивка от лицето му. Не можеше да я понася вече. Едва сдържаше своята усмивка...
Стори му се, че ъгълчето на устните й замалко се изви в злорадо подобие на усмивка. Смръщи вежди в недоумение. "Не те обичам... Не исках и ти да ме обичаш. Исках всичко да е просто, просто да сме щастливи, и влюбени, а аз... Аз не съм влюбена в теб." Сълзите се стичаха по страните й, но той нямаше да ги изтрие. Вече не можеше да сдържи своите, едва си поемаше дъх. Не можеше да повярва, престана да слуша. Толкова я обичаше, а тя му поднасяше това... Не можеше. Не и след като беше до нея през всичкото това време, след като я бе подкрепял във всичките й лоши моменти, всичките й необясними депресии. Спомни си как, когато бяха започнали да зачестяват, тя го успокояваше, че на другия ден всичко ще е преминало. И му се усмихваше - най-тъжната усмивка, която бе виждал. А след това впи устни в неговите и една сълза се плъзна между тях... Прииска му се да я целуне, да изтрие тези глупави мисли от ума й, да я накара да го обикне. Едно тихо "съжалявам" прекъсна мислите му. Вгледа се в очите й. Гримът й се беше разтекъл, оставяйки черни следи по скулите й. Беше красива... Усети как ръцете й се изплъзват от неговите. Погледна го и въздъхна. След това се обърна и започна да се отдалечава, сведе глава. Сърцето му спря за миг.
Беше сам... Отново. Отново? Да, по-сам от когато и да било. Най-големият му страх се бе сбъднал.
"Обичам те...", беше й прошепнал в онзи горещ летен ден. Прегърна я и спусна устни по шията й. На нея й прилоша. "Какво?! Защо... Защо разваляш всичко!", умът й крещеше. Не трябваше да става така! Осъзна, че той се е надигнал и я гледа. В погледа му се четеше очакване. Окопити се и му се усмихна - най-красивата и влюбена усмивка, която можеше да изиграе. "Обичам те", отвърна, уви ръце около врата му и го целуна. Всички чувства, които се зараждаха в сърцето й от момента, в който за пръв път беше разговаряла с него, умряха. За миг. А той стоеше пред нея и й се усмихваше. "Обичам те, обичам те, обичам те!", повтаряше. И тя му се усмихваше в отговор. Замисли се. Толкова надежди бе вложила, той също. Не можеше да го предаде. Трябваше да опита.
Прекарваха все повече време заедно. Разхождаха се, смееха се, ядяха сладолед. Бяха неразделни и изглеждаха толкова щастливи. Повтаряха колко се обичат. Родителите й поискаха да се запознаят с него. "Разбира се", промълви и се усмихна отново. Поредната фалшива усмивка през последните месеци. Ах, как започваше да й писва от всичко това... И родителите й... Все пак ги запозна. И, за всеобща (но не и нейна) радост, го харесаха. "Не може да бъде!", помисли. Истеричен смях изпълни ума й, след това угасна и на негово място дойде тиха, съскаща ярост.
Видяха се по-късно, за да обсъдят как е минало. "Беше страхотно! Харесаха ме! Трябва да те запозная с нашите! Убеден съм, че ще те харесат, ти си страхотна! Обичам те!" Той говореше бързо, вплитайки целувки между развълнуваните думи. Толкова беше жалък и заблуден. Дори не подозираше какво се случва в нея, нямаше ни най-малка представа. Това я караше да се смее. Разочарованието, отчаянието и умората прераснаха в странно удовлетворение.
Чувстваше се объркан. Обичаше я, беше сигурен, че и тя го обича, толкова добре прекарваха заедно. Тогава какво не беше наред? Защо го пренебрегваше? Обади й се да се срещнат. Този път звучеше ентусиазирана, можеше да усети усмивката й. Реши, че няма за какво да се тревожи. Срещнаха се след час в парка, където се бяха запознали. Тя беше толкова красива, но нещо беше различно, нещо не беше наред. Очите й...
Не искаше да продължава с това. Чувстваше се ужасно, но ако не спреше, щеше да стане по-зле. А поредната (последната, реши) разходка се оказа подходящият момент. Най-сетне щеше да е свободна. Очите й се насълзиха, докато се приближаваше към него. Прегърна го и облегна чело на рамото му. Сълзите й намокриха дрехата му.
Зави му се свят. Какво ставаше? Отдалечи я от себе си, за да вижда лицето й. "Хей, какво има, какво ти е?" Изтри сълзите й, опитвайки се да спре своите. "Аз... Не мога повече...", едва пророни. Хиляди мисли запрепускаха в ума му. Друг ли имаше? Какво ставаше, къде беше сгрешил?! "Започна да става прекалено сериозно, а не исках...", продължи тя през сълзи. Какво?! Какви ги говореше? "Какво имаш предвид?", попита я, объркването му растеше. Лицето й придоби студено изражение.
Беше уцелила момента. Объркването му бе пълно. Най-сетне... Най-сетне скри проклетата глупава усмивка от лицето му. Не можеше да я понася вече. Едва сдържаше своята усмивка...
Стори му се, че ъгълчето на устните й замалко се изви в злорадо подобие на усмивка. Смръщи вежди в недоумение. "Не те обичам... Не исках и ти да ме обичаш. Исках всичко да е просто, просто да сме щастливи, и влюбени, а аз... Аз не съм влюбена в теб." Сълзите се стичаха по страните й, но той нямаше да ги изтрие. Вече не можеше да сдържи своите, едва си поемаше дъх. Не можеше да повярва, престана да слуша. Толкова я обичаше, а тя му поднасяше това... Не можеше. Не и след като беше до нея през всичкото това време, след като я бе подкрепял във всичките й лоши моменти, всичките й необясними депресии. Спомни си как, когато бяха започнали да зачестяват, тя го успокояваше, че на другия ден всичко ще е преминало. И му се усмихваше - най-тъжната усмивка, която бе виждал. А след това впи устни в неговите и една сълза се плъзна между тях... Прииска му се да я целуне, да изтрие тези глупави мисли от ума й, да я накара да го обикне. Едно тихо "съжалявам" прекъсна мислите му. Вгледа се в очите й. Гримът й се беше разтекъл, оставяйки черни следи по скулите й. Беше красива... Усети как ръцете й се изплъзват от неговите. Погледна го и въздъхна. След това се обърна и започна да се отдалечава, сведе глава. Сърцето му спря за миг.
Беше сам... Отново. Отново? Да, по-сам от когато и да било. Най-големият му страх се бе сбъднал.
© Александра Недялкова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Ами.. Хахахах. Изпитвала съм го, но не съм се държала толкова.. директно. Но пък постигнах същите резултати ;D.
-
Страхотно...измислица ли е или наистина си толкова решително жестока,аз понякога съм такава и май не е толкова лошо хах...Наистина ми хареса =)
-
Помня как го писа в час по математика и се чудеше какъв да е края :D Ето,че го измисли и той стана по-хубав,отколкото очаквах! (6)
-
Знам, че е нелогично ^^.
Радвам се, че е въздействало, но и съжалявам, че ти е развалило настроението.
Благодаря за коментара
. -
Добро. Емоционално, макар и малко нелогично :/ Все пак успя да ме лиши от наченката на добро настроение за тази вечер.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
