Тази сутрин Мея със събуди с горчив вкус в устата. Може би прекалих снощи с пиенето - помисли си тя. Напоследък често пиеше сама. Изпитваше върховна необходимост от това. Животът й си изтече някак неусетно, или поне хубавата му част. Тази мисъл я гнетеше и не й даваше покой. Току-що навърши 61. Спомни си за бедната си майчица, която изкара до 98. Само две години не й достигнаха, за да се добере до престижния чин - столетница. Всеки божи ден тя заставаше пред казанската икона вкъщи, на която, сякаш ренесансово, беше изобразена божията майка с младенеца и съзерцавайки я, безмълвно движеше устните си в нескончаема молитва. Бе щастлива възрастна жена - някога учителка по професия. Но краят й се оказа смразяващ кръвта. Залежа се, покрита от декубитални рани и се наложи Мея да изпълни дълга си на дъщеря докрай. Обръщаше тялото олекнало като перце и полагаше върху раните спасителния крем Вишневски. Ала на мястото на всяка оздравяла рана, разцъфваха със зловеща усмивка нови три и сякаш смъртта ...