Нощният полъх на февруарския студен вятър му напомни отново за мразовитите дни на изгнание в килията му. Разказите на невидимия съседен изгнаник за образа на света, с които обрисуваше стените на клетката си, му помогнаха да запази съзнанието си. Дращеше криви черти, постепенно кривите черти придобиха форма, след това го освободиха. Превърна зародилия си талант в собствена стихия, сееща смърт. В момента наблюдаваше новата си жертва, през тесния процеп на прозореца, във фантомния си образ. Дългото му черно палто, под което носеше дебел пуловер, се сливаше идеално с тъмнината на нощта. Главата му се скриваше, покрита с зимна черна шапка. Трудно можеше да го забели някой, освен ако нямаше котешко зрение. Но той ясно виждаше какво прави жертвата му и упорито чакаше да настъпи момента.
Учителят по химия беше загубен човек, изпълняващ с досада задълженията си. Седнал на старомоден стол с отегчение плъзваше по тъчкрийна на таблета си всеки проверен тест и възкликваше без изненада: – Разбира се ...