Фатма

Разказ

-Нере гидерсин?

-Не разбирам...

-А-а-а, куде отивайш?

Малка женица стоеше редом с мен на автобусната спирка. Шарената кърпа на главата й , черната роба и шарените трикотажни панталони я издаваха, от местните помакини беше. Заговаряше всеки първо на турски, после на своя си диалект. Слабичка, бяла като кенарено платно, чевръста за годините си. На пазар бе тръгнала и сияеше. Външно излъчваше едно радостно чувство на задоволство. И доброта!

Автобуса пристигна, не беше пълен, качихме се. Седнахме двете. Заразпитва ме. От пустото нашенско си любопитство и аз я попитах:

- Ти накъде!

И тук разказът бе тридесетина минути, почти през цялото пътуване. Просто слушах...

„ При дятето отивам. То сеги в града зафана работа. Изучи се, та един дерт по-малко остана. Нека работи, и невяста да търси. Две деца отчувах. И момиче имам, още учи. Ама трудно, той е мъжът ми се поболя. Ама, нейсе! Позатворихме се и още малко ще изтраем. Нека децата си вземат хляба в ръцете, все им казвам, че мен тати не ме пусна да уча. И до днес ми е мъчно! Ама времената бяха такива. Ходих до осми клас. Добре се учех. В един клас бяхме с моя ....Ох, той отиде да учи, а тате като каза – стига ти толкова, мома си, семейство ще въртиш, учение не ти трябва. Помагах в къщи.

Един ден доведоха гости от Родопите, с тях синът им, идвали за снаха, спазариха ме и хайде....взеха ме. Две години им слугувах, никого не заобичах, и един ден избягах. Рекох си, каквото ще става да става, нямам ни дете , ни коте. Лошо стана, но си бях в родния край. Ни тате , ни мама ми говореха, ходех на работа и се връщах, в една стая се затварях и така до утрото. Един ден в цеха за килими, където работех се чу , че възрастно семейство българи се връща на село. Търсели човек да е покрай тях и да живее при тях. Децата им не можели да ги обгрижват . След ден-два отидах след работа да ги видя, поговорихме си, познавах ги и те мен, обещах им, ще се приместя при тях. Вечерта казах на нашите. Те премълчаха отговора си. На другият ден взех си багажа и се преместих. Осем години ги гледах, първо се спомина чичото, после изпратих и леля. Като свои родители ги гледах. А и те ме обичаха, повикаха децата си и им казаха, че къщата ще препишат на мен. Така и направиха. В един хубав пролетен ден бях сама, с къща, и на тридесет години.....мъж се бях зарекла да не ми видят очите. Започнах си пак работа в цеха.

Лятото много сватби се правеха в село, сезон им бе- в цеха все затова си говореха жените. Казваха кой идвал, какво казал- подсмихваха се и говореха за оня мой съученик, това- онова. Питал за мен, сам бил, при военните работел... Мълчах си, обет пред себе си съм си дала, сама да си мина през живота... Пък топло, лятна жега. Прозорецът ми все отворен и ноще. Чух през сън едно подсвирване. После пак. Постреснах се, кой ли ще да е . Поглеждам из-зад пердето – той.....казва ми, тръгвай с мен, или ще те открадна с приятели. Мълча си аз, уж не чувам. Та ,нещата станаха бързо, покатери се и хоп при мен в стаята.

На утрото, няма връщане, тръгнах с него в съседното село. Не ме приеха добре. Знаеха ,че съм парясница. Но той ме обичаше и това ми стигаше. И отново труд, на работа, много домашни животни. След година се роди момчето, след още една – момичето. Трудът не го усещах , защото вътре ми беше щастливо. Мърмореше свекървата, понасях до време. Един ден викам на моя, или си купуваме къща , или вземам децата и отивам в моята си къща. То, когато ножът опре у кокал, режеш, пък каквото е писано. Бързо го решихме- продадохме моята къща, теглихме малко пари и си купихме къща. И досега все нещо правим по нея. Децата си отгледахме, заедно сме и не ми се е скарал до днес. Спогаждаме се. Вече от живота радости чакам.

Ама и му благодаря и за тези, които имам. Даде ми семейство, деца, дано сега и внуци ми подари. Само здраве да е... Чакай да ти покажа снимките на децата. Ти да не си мома, как добре ме изслуша, ако си сама, добра булка от теб ще стане. То, жената, повече трябва да мълчи, много да работи, и да раздава обичта си. Пък като се наложи да се обадиш, тежка дума издумай, и отсечи. Да няма назад-напред, иди ми- дойде ми . Аз като си гледам работата, си знам, моите хора ме обичат и бързат у дома да си дойдат .А аз ги обичам с душата си. Каква ти чужбина, те край нас да се въртят, ние лошо няма да им сторим, пък що можем ще им даваме.

Ех, искам да гушна една малка Фатма...

Милостив е Господ, ще ми я даде....

Я, стигнахме.“

- Ти, учителка ли си в село?

- Да, отскоро!

- И да благодариш на времената, сега момичетата и професия имат. Не каза мома ли си ?

- Хайде, госпожо Фатма, слизаме.... Приятен ден!

- Вярно...Хубав ден!

Чух я да си казва, ще попитам аз в училище...

Снежана Желязкова

Разград

28 януари 2019 година