Беше слънчева пролетна сутрин. Автобусът беше натъпкан с възрастни, които отиваха на работа и деца, които отиваха на училище. Имаше и такива, които се връщаха от танци, но те бяха прекалено уморени, за да участват в тази история.

Като изключим танцувалите, останалите пътници бяха нервни, защото закъсняваха. По една или друга причина автобусът, който минаваше десет минути по-рано и в който всички се возеха далеч по-спокойни и уверени, че всичко ще бъде наред, беше изпуснат. Например, момичето до средната врата не успя да хване предишния автобус, защото майка му три пъти му беше сплитала и разплитала косата заради един къс и непослушен кичур, който някое палаво духче беше клъцнало с ножицата предишния ден. А младата дама зад седалката на шофьора половин час беше преследвала малкото си дакелче из градинките между блоковете, докато пък то преследваше първите пеперуди, които видя в живота си. Заради тези десет минути закъснение всеки път, когато автобусът спреше на светофара или изчакваше някоя баба с движения на забавен каданс, която сякаш стъпваше по повърхността на Луната, всички едновременно си поглеждаха часовниците.

В един такъв момент, някъде в задната част на автобуса, едно осемгодишно момче на име Лени попита високия господин до себе си колко е часът. Това беше господин Студенков, който от началото на пътуването си поне десет пъти беше поглеждал големия си лъскав часовник. Но отговор не последва. За частица от секундата господин Студенков огледа старите и протрити дрехи на Лени, поне два номера по-големи от ръста му и сигурно намерени до кофата за смет, и вдъхна полепналата по тях миризма на влажна тясна стая, в която се готвеше, пушеше и отглеждаше бебе. Момчето отначало си помисли, че мъжът не го е чул. То се надигна на пръсти, докосна го леко по ръкава на сакото и повтори въпроса си с по-силен глас: “Извинете, колко е часът?” И този път господин Студенков не отговори, но в допълнение се обърна на другата страна и започна нещо да си тананика. Сякаш беше сляп и глух. Момчето се сви и се смали с още два номера.

Тази сцена обаче не остана незабелязана и успя истински да разгневи не някой друг, а могъщата фея на часовниците. Нейната работа беше да разтегля, да свива или да спира времето, винаги с едничката цел да научи хората да не бързат. Например, когато някой не стъпваше по земята, а махаше с крака и ръце във въздуха, тя спираше времето. Така този някой можеше да се наслади на момента преди да разбере дали лети или пада. Но феята имаше и други магии. Тя кацна на рамото на момичето с непослушния кичур и нещо му прошепна. Момичето се промуши между другите пътници и застана до Лени и господин Студенков. Погледна розовия си часовник с форма на сърце и циферблат с кристали, после погледна Лени право в очите и високо и ясно обяви: “Часът е 7:45!” След това се обърна към господин Студенков и с широка усмивка му каза: “А Вие, господине, този ден никога няма да го забравите!”

Дойде спирката на господин Студенков. Той бодро тръгна към вратата, но се сблъска със стена от здрави гърбове, в която не се отваряше никаква пролука. Никой не обръщаше внимание на опитите му да си пробие път и едва в последния момент, след отчаяно блъскане и с премазан палец на крака, успя да се озове на улицата. Чантата му, обаче, с всички много важни офисни документи, остана захапана от вратата на полека набиращия скорост автобус. Господин Студенков здраво стисна дръжката на чантата с една ръка и се затича покрай автобуса, докато с другата ръка усилено ръкомахаше на шофьора в огледалото за обратно виждане. Но шофьорът или не го видя, или реши да се позабавлява по доста неприятен за господин Студенков начин. В продължение на цели сто метра господин Студенков тичаше през локвите пълни с пролетен дъжд и градска мизерия, викаше и се заканваше, докато накрая предното колело на автобуса не хлътна в една по-голяма дупка в асфалта и вратата хлъцна и изплю чантата. Задъхан, потен и червен, господин Студенков спря насред шосето, наведе се и се подпря на коленете си като маратонец прекосил финала. И точно в този момент една кола с висока скорост мина през същата тази спасителна дупка и огромна кална вълна заля господин Студенков от главата до петите. “Хора, а бе вие слепи ли сте?! “, провикна се той, но никой не го чу.

Господин Студенков имаше едно любимо кафене близо до огледалната сграда, в която ходеше на работа. Той реши, че след това тежко начало на деня нещо топло за пиене ще му се отрази добре. Също се надяваше да получи съчувствие от новата сервитьорка Бети, която за негово огромно удоволствие още от първия си работен ден беше запомнила, че обича кафето си без захар и с малко мляко. Седна на обичайното си място до прозореца с гледка към тихия вътрешен двор и зачака. Нищо не се случи. Бети няколко пъти мина покрай него, но очите ѝ винаги бяха обърнати в друга посока. При поредното ѝ преминаване, господин Студенков не се стърпя и извика: “Извинете, госпожице, не ме ли виждате, че седя тук от петнайсет минути? Искам да поръчам!” Но сервитьорката в пълно мълчание и без намек, че изобщо го е забелязала, продължи с таблата си към другите маси. Господин Студенков се изправи разтреперан. Усещаше как първоначалният гняв отстъпва място на страха. Да не би да е станал невидим? Да не би да полудява? Тръгна към изхода с наведена глава и прегърбени рамене.

Реши, че в такова състояние не може да отиде в офиса. Сърцето му хлопаше, виеше му се свят. Отправи се към кабинета на личната си лекарка, д-р Стаменова, която го познаваше от над двайсет години и го беше подкрепяла в най-тежките му мигове. Седна на пейката в чакалнята. Пред него имаше само двама пациенти и господин Студенков се настрои, че много скоро този кошмар ще свърши. Когато дойде неговият ред и вратата на кабинета се отвори, господин Студенков бавно се изправи и тръгна да влиза, но за негова огромна изненада беше изпреварен от момчето с бинтованата ръка, което със сигурност беше дошло след него. “Ама чакайте малко! Аз бях тук от по-рано! Не ме ли видяхте?!”, извика той, но вратата се трясна в лицето му. При следващото отваряне господин Студенков подскочи и огледа стръвнишки останалите в чакалнята, да не би някой друг да прояви желание да го избута. В този момент чу гласа на д-р Стаменова. “Госпожо Мириам, заповядайте. Отдавна трябваше да ги сменим тези рецепти, защо се забавихте толкова?” И една възрастна дама със ситни и спокойни стъпки мина покрай господин Студенков и влезе в кабинета. Това се повтори още десетина пъти, до края на приемното време на докторката. Накрая тя отвори за последен път вратата, погледът ѝ мина през господин Студенков, въздъхна леко и каза: “Е, време е и аз да си вървя.”

Господин Студенков излезе отново на улицата, без идея къде се намира и какво следва оттук нататък. Краката му автоматично го понесоха към близкия парк. Трябваше да си легне. Избра си една пейка под един цъфнал кестен. “Добре, че съм невидим, иначе хората щяха да решат, че съм бездомник или някакъв миризлив пияница”, каза си той. “Но май в момента ми е съвсем безразлично кой какво си мисли за мен. Я, какво е хубаво да си лежа на слънце и от време на време да потръпвам от гоненицата на сенките на облаците.” Едно голямо куче се приближи до пейката на господин Студенков, стъпи с предните си лапи на ръба ѝ и се надвеси над главата му. Взря се в очите му. Виждаше го. Господин Студенков се разплака. Кучето го близна по носа и си отиде.

Когато се събуди, работният ден беше свършил. Господин Студенков бавно тръгна към вкъщи, където за вечеря го чакаха жена му и двете му дъщери. Може би. Вече в нищо не беше сигурен. По пътя с известно примирение забеляза, че действително само животните го виждаха. Влезе в дома си, изми се и седна на масата. Жена му и дъщерите му оживено обсъждаха някаква нова съседка, която решила да изчисти боклуците около блока без да попита никого. Господин Студенков прошепна, че може би може да ѝ помогнат, но никой не го чу. Жена му почна да сипва по чиниите, но неговата остави празна и си седна.

В този момент часовникът показа 19:45 - точно 12 часа след въпроса на Лени в сутрешния автобус - и сякаш някаква завеса се повдигна. Жената на господин Студенков скочи от стола си, обърна се към него и го попита: “От бялото месо или от бутчето, скъпи?” Той отново се разплака, днес за втори път. “От бутчето”, изхлипа той. После цяла вечер мълча. На сутринта събра всички кокали от вечерята и ги занесе на бездомното куче пред блока, което винаги досега подминаваше без да погледне. На път за спирката за автобуса легна на една пейка. Първата капка дъжд падна върху носа му, втората върху лявото стъкло на очилата му. Господин Студенков стана, погледна си часовника, усмихна се и се продължи към спирката.