Да се напиеш си е майсторство, а да се напиеш и да промениш живота си след този ден е талант. Е, това е и моят талант. Казвам се Любомир Желев и не, не съм четиридесет годишен мъж с два развода, три деца, липсваща професия и два и петдесет в джоба, които мисля да похарча за бира в кенче, защото е по-евтина. Всъщност съм 23 годишен младеж с шанс да поправи живота си. Нека ви разкажа историята ми, не като стих, разказ или приказка, а като приятел на приятел. 

На двадесет и третия ми рожден ден се прибрах в България. По принцип уча и живея в Германия. Плувец съм и то с реални шансове за световен шампион или поне бях. България ми липсваше повече от всичко. Семейната обстановка и майчина прегръдка ми липсваха толкова, колкото и родината, но плувец в България не ставаш. На летището ме посрещнаха приятелите и  семейството ми. Еуфорията беше на лице, да не говорим за плановете, които кроях за вечерта, пълна лудница. Семейният обяд си беше смях, сълзи и вкусни български ястия, за които милеех от месеци. Вечерта настъпи по-бързо от очакваното. С приятелите ми се отправихме към дискотеки, клубове, партита и купони, за които бяхме чули. Вечерните часове ми минаваха пред очите, заменени от алкохол, момичета, музика, танци и смях. Пред очите ми се виеха светлини, лица, откъснати моменти от вечерта и чаши, пълни с различни по цвят, мирис и консистенция напитки. Не след дълго се наложи да се прибираме, нямам представа кой е карал, с какво сме се прибрали, да не говорим как. От всички тези преплетени и събрани на едно място моменти и часове, се откроява една трагична ситуация, която запомних такава каквото беше и никога не ще я забравя. Най-добрият ми приятел Филип, ми предложи да поплуваме в басейна му у тях. Сигурно се сещате, че пиян човек, не може да плува, без значение дали е световен шампион или аматьор с повече възможности. Моментът, в който докоснаха водата усетих прилив на адреналин, кръвта ми се сливаше и разтваряше с алкохола и новопоявилият се адреналин. Пред очите ми се вееха и разпиляха вълни от цветове, студена вода, премрежените погледи на приятелите ми ме посрещаха, а на дъното червенееха рози, които застиляха всяка една част от дъното, без да оставят място, за ситната мозайка, която се очакваше да е направено дъното. В следващия момент, осъзнах, че това не са рози, а кръв, моята кръв, бълбукаща от цепката на рамото ми. Следващите часове, дни и седмици прекарах в болница, с операция и нулеви шансове за продължаване на кариера като плувец. Отчаяност е прекалено слаба дума, с която да опиша как се чувствах, бях съсипан. 

Пет години по-късно съм тук, пишейки своята история, разбира се накратко, защото ви го разказвам като приятел на приятел. Истината е, че не станах просто шампион, защото ръката ме ограничаваше, за сметка на това станах СВЕТОВЕН шампион, защото не позволих на съзнанието и да ме ограничи, не позволих на нищо и никой да ме спре, да, факт е че получих втори шанс, като ударих ръката си, а не главата си, да, факт е, като получих втори шанс, когато приятелите ми бяха наблизо, за да ми помогнат и да, факт е,че всеки път щом лекарите ми казваха, че НИКОГА повече няма да се състезавам, аз им отвръщах “НИКОГА НЕ КАЗВАЙ ‘’НИКОГА’’.