Искам да ви разкажа една история. Е, да, някой от вас може да каже, че няма история, която да не е чувал. И това може би е така. Може би и този някой, е преживял всички житейски радости и неволи, които могат да се срещнат. Но... както и да е.

Това се случи неотдавна в едно градче с много хора, неонови светлини и светски живот. Обичах да наблюдавам всичко: хора, природа, животни, цветни паркови алеи и всичко останало, което може да попадне пред погледа ни и ние дори да не го забележим. Тогава ми дойде една идея. Мога да представя на хората истината, не каквато съм я видял аз, а такава, каквато е в действителност. Така се и започна. Купих си фотоапарат. Това е нещото, което казва истината, цялата истина. Започнах да снимам цветя по парковете, гълъбите – докато се хранеха с трохите, хвърлени от моята ръка; слънцето, пробиващо облаците с жарките си лъчи, и отблясващо във водата. Нижежа се дните и минаваха с охота.

Един слънчев ден от моята разходка в парка, протичащ както всеки друг, и не вещаещ изненади, ми поднесе приятна емоция. В следващият момент зад гърба си дочух смях и реших да се обърна.

– Може ли една снимка за спомен, господин фотограф?

През тялото ми премина емоцията. От петите до главата и обратно. В първия момент се почувствах като попарен. Не оставих паниката да вземе предел над мен. Подадох им широка усмивка. Момичето и момчето, държащи се за ръце, ми отговориха със същото.

Подготвих апарата. Избрах някакъв фон и набързо щракнах две снимки. Първите хора, които ме забелязват – помислих си. Подадох визитката и попитах как да ги запиша, когато дойдат да си получат фотото.

– Просто „Приятели”! – отвърна момичето с нежен глас. Това бе малкото камъче, което обърна моят свят. Дните се нижеха. Топли, слънчеви, ветровити, а понякога и дъждовни. Един ден, тъкмо бях приключил моята разходка и седях в креслото си в стаята, запалил цигара, и леко отпиващ от любимият ми горещ черен чай, на вратата се почука леко. Прехвърлих набързо лентата назад, за да се сетя кой може да бъде, но... нищо. Бях толкова изморен, че не ми се мърдаше. Почука се втори път, но по–силно. Реших да стана. Оставих димящата цигара в пепелника и чашата чай на подноса, и леко се надигнах. С бавни стъпки се запътих, почти безмълвно, към вратата. Почука се трети път, силно и настоятелно. Помислих да викна, но се отказах. Леко отворих скърцащата врата, а пред нея имаше момиче и момче, държащи се за ръка.

– Приятели! – съвсем тихо каза момичето. Тогава се сетих. Не бях върнал лентата достатъчно назад. Усмихнах се  – с жест, без да кажа нищо, ги поканих да влязат в сгаята. Пристъпиха и затворих вратата след тях. Въпреки че беше разхвърляно, ги поканих да седнат. Глас в пустиня. Хванати за ръце, те започнаха да разглеждат всички снимки закачени по стените. Недоумявах какво става. Започнах да ровичкам в кутията със снимки. Не след дълго търсене снимките се озоваха в ръцете ми. Този път бе различно. Вгледах се във всичко, дори и в най-малките детайли. Два прекрасни, усмихнати образа, допрели главите си и държащи се за ръце. Зад тях криволичеща алея с цветни лехи и  огромни кръгли саксии с цветя. В далечината - величествена планина с красиви дървета. Силно препичащо слънце и безоблачно небе. Вгледах се малко повече. На пейката до тях имаше катеричка с орех в лапите. Гледаше точно в тях. Говореше им с очи  – Обичайте се! До такава степен съм се задълбочил в осмислянето на снимката, че не съм усетил как те двамата, хванати за ръце, са се озовали пред мен. Повдигнах вежди, усмихнах се и подадох снимките. Така хванати за ръце взеха снимките, и с допрени глави започнаха, усмихнати, да ги разглеждат.

– Благодарим „Приятелю”! – казаха двамата в един глас и поеха към вратата. Погледнах ги. Отворих им вратата. Така хванати за ръце, с широки усмивки, и гледащи снимките, излязоха. А скърцащата врата се хлопна след тях. Дните се нижеха, топли, слънчеви, ветровити и понякога дъждовни.

Отминаха горещите летни дни. Показа се златната есен. Капещи листа, многоцветни и интересни. Получиха се доста интересни пейзажи. Дойде и зимата. Люта, доста снежна. Преспите бяха покрили цветята. Слънчевите лъчи отбляскваха като в огледало. Дадох си малко почивка. В тово време пробирах снимките и реших да направя изложба. Работното и заглавие беше „Аз и Ние”. Ден след ден подреждах фотосите в класьори. Занесох снимките в галерията и ги представих на собственика. Той започна да ги разглежда и не след дълго имах чувството, че в ръцете си държеше не пейзажи а буци с лед. Без да кажа нищо, прибрах материалите, напуснах, и никога вече не се върнах. Прибрах се, облегнах се удобно на фотьоила, запалих цигара и взех чаша с горещ черен чай в ръце.

Пропука се китната пролет. Ароматна трева, едва наболи стебла на цветята, малки листенца и цвят по клоните на дърветата. Реших, че точно днес е денят, в който ще направя величествена почивка в парка. Така и стана. Седнал с кръстосани крака по средата на поляната в парка, не далеч от пешеходната алея. Беше рано. Нямаше почти никой. Само в далечината се забелязваха от време на време хора, забързани, угрижени, и грабнати от сивото ежедневие. Усещах природата с всичките си сетива. Бях част от нея. Не зная колко време съм изкарал така, но слънцето се бе издигнало доста високо. В следващия момент дочух разговор на хора и смях. Повдигнах глава. По алеята вървяха мъж и жена, хванати за ръце, а пред тях бебешка количка с две слънца облечени в розово и синьо. Сърцето ми се зарадва. Притворих очи и си поех дълбоко дъх.

Не зная защо, но в следващия момент си помислих, че някой втренчено ме гледа. Отворих очи. Вдигнах вежди и какво да видя!? Пред мен стояха мъж и жена, хванати за ръце.

– Може ли една снимка за спомен, господин фотограф? Не познавах тези хора, но изразът ми звучеше някак познато. Станах, поизтупах се и взех фотоапарата в ръце. Направих две снимки, и попитах как да ги запиша когато дойдат да си получат фотото.

– Просто „ Щастливо семейство”! появиха се някакви мисли, че изразът ми е познат но не точно същия.

Набързо се прибрах. Извадих лентата и проявих снимките. След около час време бяха готови. Поех снимките в ръце и започнах да ги разглеждам. На преден план бебешка количка с две слънца, облечени в розово и синьо, зад тях мъж и жена, хванати за ръце, с допрени една до друга глави и широки усмивки. От двете страни на алеята - зелени градини с току-що поникнала зелена трева, зад тях - величествана планина с побелели върхове.

Времето тече. Всичко се променя, а щастието идва, когато го потърсиш. На другата сутрин на витрината направих изложба. Казваше се „Моето щастие”.

Цялата изложба се състоеше само от две снимки.

***

        А фотографът продължи да остарява с усмивка на лицето.