Избистряше думите, за да извае красотата на чувството за свобода, за летеж над дребното. Но дали той – обикновеният човек, би могъл да направи това? Дали би съумял да проникне в същността на малките неща, за да има правото да ги погледне и отвисоко? След дълго мислене, най-важно му се струваше внимателното и настъпателно вникване в природата им. Сигурно затова скоро се усети оплетен в паяжината на пристрастяването към научните изследвания. Но колкото повече разнищваше нещата, толкова повече разбираше колко малко знае, докато започна да изразява бурята на неудовлетворената си душа чрез изкуството. Колоритът на думите го вълнуваше, чувстваше музиката им, а образите, които създаваше, иронично го поглеждаха, вземаха си шапките и се запиляваха нейде из широкия свят. Тогава и той напускаше познатия път и се зарейваше някъде си, което едни наричаха - „в дивото”, други - „в лудото”, а най-тактичните му казваха просто – „в необичайното”.  Често го обземаше недоволство - така му се искаше да излезе от кожата си и поне за миг да слее своята душа с чудото на неизвестното, което го привличаше неудържимо! Изпадаше в странно лутане, а след това, ако случайно оцелееше, наистина полетяваше…

       Живееше в един град с хилядолетна история и с невероятно, магично излъчване – в Пловдив. Бе влюбен в старинната му част.  Душите на предците срещаше по калдъръмите замислени. Посядаше под витите лози, до розовите храсти и чучурите. Усещаше как едно в друго времената вникват и тайните си те споделят. Дочуваше как меко калдъръмът шушне, че невястата ситни… Виждаше я как в одаята влиза като слънце и прозорецът над извития еркер заблестява... Чуден град... Беше влюбен в неговия дух, разум, излъчване, в старинния роял, в таваните с дърворезби, в носиите в дълбоките сандъци, в портретите на прадедите... Вдъхваше аромата на историята и във вените му се вливаше сила – излъчването на този очарователен и мъдър град… От най-високите части на Небет тепе, всред останките от древнотракийския град Евмолпия, примесени с по-късните, от римско време - това на  Юстиниян Велики, погледът му обхождаше целия град, невероятните тепета, а и Родопа планина.  И тя грабваше душата му - със сто гайди с ручила, с тежко вино и стада, със звънък смях на чанове, сякаш припнали деца… Да можеше като орел да полети и да се слее с прелестта! Но пред нея мъжът само коленичи…

         Друго място, в по-новия град Пловдив, също очароваше писателя. Той обичаше да се заседява точно на тази маса, някак прикътана в двора на кафенето. Сигурно защото тя едва се забелязваше през вейките на достолепната върба, а може би и заради усмихнатите, ведросини цветове на перуниките. Те му приличаха на детски очи и имаше чувството, че с интерес го изучават, любопитно надничащи край дървената ограда, през чиито пролуки потрепваха водите на градското езеро. Понякога тук се срещаше с някои от приятелите си. На чашка кафе той им четеше своите нови, все още недообработени творби. Те дълго разговаряха, спореха, редактираха ги, с надежда да видят бял свят в най-подходящия вид. Често идваше тук и сам, за да се отдаде на мислите си и да пише. Сервитьорите и собственикът на заведението дотолкова бяха свикнали с неговите чудатости, че веднага долавяха кога не трябва много, много да му досаждат и нещо повече – усещаха особеното му настроение и го пазеха от шумни клиенти. Казваха им, че местата покрай него са резервирани и така му осигуряваха усамотение и спокойствие в точно необходимата доза за развихряне на въображението му. Писателят особено обичаше да сяда на любимата си маса в топли, слънчеви дни и то - в онези часове, когато през върбовите вейки срамежливо проблясваха трапчинкови усмивки. Той наблюдаваше отражението им върху белите листи на неизменната си тетрадка и тогава мисълта му започваше да тече по-гладко, а музата смутено го докосваше по челото. Когато нямаше този късмет, а изписваше блуждаещи редове, докато усети сърцевината, често си спомняше един от фрагментите на Атанас Далчев: „Началото от произведенията, особено на млади писатели, е най-често излишно и може спокойно да се изостави. В него авторът се готви да каже нещо, но не е казал още нищо. То е като настройване на инструментите, преди да почне музиката.“

       В този ден сякаш музиката отрано зазвуча:

        „Все по-често се чувствам объркан и трудно намирам опора, за да продължа… Защо страдат най-близките ми хора?! Не мога да забравя укоряващия поглед на болния си приятел, когато от сдружението на писателите събрахме малко пари и се опитахме да му ги подарим, за да се лекува, а и да си плати тока, че насред зима му го бяха спрели и ако не от болестта, от студ със сигурност щеше да умре. Гордост и безизходица – страшно е, сблъсъкът им направо раздира небесата! На управниците вяра нямаме, а Господ не дава знак да е чул, сами сме, само с гордостта и безизходицата… Но те стигат – ето, взривяват измамната тишина, разцепват небосклона, изсипва се помитащ порой и не остава следа от лъжестожери! И стигаме началото на началото… За кой ли път?...”

       Писателят усети, че някой го наблюдава. Разсеяно вдигна поглед. На близката маса бе седнала една жена… Колко приличаше на онази - от снимката! Възможно ли е да е пропътувала стотици километри, само и само да се видят и то - така изненадващо, без да му се обади?... Досега ги свързваха писмата, литературата, духовната обич. Колко много ù бе разказвал за любимия си кът в това кафене, за разговорите с приятелите, за мислите, които го тревожат!

      Жената го погледна, някак загадъчно, покоряващо:

      - Здравей, здравей! Аз съм. Не ме ли позна?

      - Здравей… - едва промълви той и тръгна към нейната маса.

    През върбовите клонки отново срамежливо проблеснаха трапчинкови усмивки. „Дали това не е опората, за да продължа?” – помисли си писателят.

    А истинската музика предстоеше…