Франсиска. Името ѝ оставяше металически вкус по устните ми. Беше хубава, може би не твърде много, но имаше дяволско красиви очи. Бяха зелени като смарагд и те пронизваха като стрела. Сякаш минаваха през теб и ограбваха душата ти. Тя не си даваше сметка за това или поне така твърдеше, „нямам власт над очите си – казваше тя, – те водят собствен живот, виждат, каквото намерят за добре, гледат накъдето поискат и понякога се чувствам сляпа“. Вярвах обаче, че познава добре силата на очите си, и си представях как се чувства пронизана и ограбена всеки път, когато се погледне в огледалото. Вярвах в зелените ѝ очи, както не съм вярвал в нищо друго през този живот. Изпитвах към тях страх, какъвто не съм изпитвал и към Бога. Може би защото бяха зелени… или по-скоро защото бяха нейни. 

Франсиска не беше най-умното създание, което съм срещал, но беше пълна с енергия и вдъхновение, които ѝ помагаха в работата. По онова време работехме във фабрика за идеи. Задачата ни беше проста, стига да имахме достатъчно въображение. Трябваше да пълним стъклени бурканчета с най-различни невидими и неосезаеми идеи. Веществената част беше да им лепнем надписи с кратко описание на това, което се съдържа в тях. Франсиска беше една от най-добрите: създаваше бурканчета, в които пускаше вкус на пелин, мирис на малина, звук на падащи по прозореца снежинки, усещане за коприна, вълнение от неизбежна любов, мъка по изгубено лято… 

Аз не се справях зле, но скоро след като срещнах Франсиска, загубих всякаква способност за изграждане на мислени образи. Веднага щом затворех очи, виждах нейните пронизващи зеници. Това ми пречеше и не успявах да създам твърде оригинални бурканчета. Тя работеше в другия край на голямото помещение, точно до изхода, така че я срещах най-вече когато си тръгвах вечер. Работеше най-често през нощта, защото тогава, в полусънно състояние, обясняваше тя, идвали най-добрите идеи.

Самият аз често разчитах на сънищата си, за да правя бурканчета. В тях срещах чудовища със сто ръце, изкачвах планини от макове, чувах смях на прилепи и докосвах сълзи на делфин. Но когато Франсиска се появи в живота ми, аз започнах да сънувам само нея, нейните зелени очи и дългата ѝ червеникава коса, която не в един сън ме душеше със собствена воля, сякаш без знанието на Франсиска. И макар да я обичах много, още повече обичах работата си, а това момиче, дошло сякаш от друг свят, я проваляше.

Една вечер, на тръгване от работа, се спрях зад нея. Явно е имала страхотна идея за някое бурканче, защото беше много вглъбена и когато я погалих нежно по рамото, се стъписа. Обърна се и когато ме погледна с големите си зелени очи, почувствах, че някаква лавина от лиани се стоварва върху ми. Лавина от лиани, това беше добра идея за бурканче. 

– Франсиска, какво ще кажеш да те изчакам да свършиш тук и после заедно да отидем на разходка около езерото? – попитах с широко отворени очи, вперени в зениците ѝ.

Тя не мисли твърде дълго и отговори някак безразлично:

– Добре, остава ми още час. 

Намигнах ѝ и излязох от фабриката. Нощният априлски вятър лъхна в лицето ми и ме ободри. Мислите ми станаха още по-ясни и разбрах, че повече отвсякога съм готов да убия Франсиска. 

В продължение на месеци бях гледал това момиче и неговата жизнерадостна усмивка. Бях усещал мирисът на полски цветя и бях докосвал ръцете уж без да искам. Най-нежните ръце, които някога съм докосвал. Не спирах да сънувам тази жена, не спирах да мисля за нея, цялото ми същество беше обсебено от този зеленоок дявол. Когато един човек е способен да ти причини това, знаеш, че или трябва да го убиеш, или да го допуснеш до най-дълбоките кътчета на душата си. Аз избрах да я убия, защото вярвах, че в душата ми се крият всички онези неоткрити идеи за бурканчета, които все някога щяха да ме издигнат в началник на цялата фабрика. Изглежда, любовта не е за работохолици.

Бях потънал в мисли за плана си да я убия около езерото, без да ме заподозрат. Никой не беше чул, че я каня на среща. Никой нямаше да ни види през нощта. Но една подробност не ми даваше мира: ами ако някой заподозре, че не се е удавила сама? В този момент Франсиска дойде. Чак сега забелязах бялата рокля, в която беше облечена. Тя се спускаше до глезените ѝ и я караше да изглежда като видение. 

Тръгнахме към парка с езерото, който не беше далеч от фабриката за идеи. Вървяхме, без да си говорим, всеки потънал в своите си мисли, като затворени в две бурканчета. Тогава си помислих какво би било описанието ми, ако бях бурканче от фабриката. Засмях се, когато си представих надпис с думите „екстракт от работохолик, да не се приема на гладно“. Франсиска ме погледна с почуда и аз трябваше да ѝ обясня какво ми се въртеше в главата. Когато приключих, тя се смя дълго. Жизнерадостният ѝ смях ме прониза право в сърцето. Никога не бях чувал човек да се смее толкова искрено и весело. Знаех, че самият аз никога не бих бил способен да го направя. Може би бях огорчен по природата, а може би сам някога бях решил да съм такъв. В този момент разбрах колко завиждам на това чисто същество, на неговата вродена прозорливост и красота и най-вече на способността му да прави всичко в живота с лекота и добри намерения. На мен всичко това ми беше чудно.

Когато стигнахме алеята до езерото, Франсиска вече ми беше разказала твърде много за себе си. От всичко чуто аз успях да намеря отговор на въпроса, който си задавах пред фабриката за идеи, докато я чаках, а именно: ами ако не е паднала сама?

– Когато бях малка, откриха, че страдам от епилепсия. Рядко получавам пристъпи и не съм казвала на никого от работа за това от страх да не ме уволнят. Но на теб казвам, аз виждам, че си добър човек, имаш добри и нежни кафяви очи – беше ми казала Франсиска и на лицето ми се беше прокраднала усмивка, но не заради комплимента ѝ. 

Застанахме почти до брега на езерото. Франсиска гледаше някак замечтано пейзажа, а луната проблясваше в червеникавата ѝ коса. Не след дълго тя прошепна някак тайнствено:

– Знаеш ли, винаги съм се чудела на какво има вкус това езеро.

Аз не чаках втора възможност.

– Наведи се и провери сама – рекох окуражаващо. 

Тя го направи и за един вечен миг аз гледах как най-необикновеното същество на света се оглежда в образа си и докосва с нежните си пръсти лика си във водата. 

Но аз не бях дошъл тук заради това. Не бях дошъл, за да се любувам на Франсиска и за да се умилявам от всяко нейно мъничко движение. Този миг трябваше да свърши. И точно когато това щеше да стане, точно когато бях напът да я хвана за главата и да сторя непростимото, тя се обърна към мен все още коленичила, подаде ми ръката си и каза:

–  Огледай се и ми кажи: ако светът беше едно голямо бурканче от фабриката за идеи, какво щеше да бъде описанието му?

Беше странно, защото макар никога да не си бях задавал този въпрос, сякаш отдавна знаех отговора: Франсиска. Ако светът – или поне моят свят, или онзи свят, в който си струва да живееш – беше едно голямо бурканче от фабриката за идеи, то щеше да се казва Франсиска. Ухание на полски цветя. С коси като от роза. С ръце нежни като момина сълза. С усмивка, която лекува…

Мълчах дълго, с вперени във водата очи. Много пъти бях идвал на брега на това езеро, търсейки вдъхновение за работата си, и за пръв път в спокойните му води имаше и друг образ освен моя. Мълчах дълго, когато сякаш не по моя воля казах:

– Ако трябваше да умреш сега, какво щеше да е последното ти желание?

Франсиска се усмихна някак тъжно и прошепна с цялата тайнственост на света:

– Едно бурканче, в което да пусна блясъка на очите ти. 

Това беше всичко, от което някога съм се страхувал. Едни очи, вперени в моите, с цялата обич, на която са способни… Но беше късно, беше твърде късно да се отдръпна. Франсиска държеше ръката ми и устните ѝ бяха на милиметри от моите, а аз чувствах, че тя вече стига до най-дълбоките кътчета на душата ми. И тогава разбрах: аз бях готов да дам всичките си неоткрити идеи за тази великолепна, изгаряща до болка и връхлитаща като ураган идея, наречена Франсиска. 

Франсиска. Устните ѝ оставиха тръпчив вкус по устните ми.