Из "Междупланетните хроники на Марковата принцеса Магдалена Маркова – Мегън /МММММ/"

 Не знам защо реших да пиша за гайката. Може би защото ми прилича на венчална халка.

 Не, не съм омъжена. Обаче исках. Много! Когато бях на четиринайсет. Даже написах писмо. До себе си. Четях тогава разни фантастики и ми щукна идеята да си напиша писмо за след десет години.

  Седнах аз и го написах. Как ще бъда още по-умна, още по-красива и още по-успешна от тогава /бях отличничка в училище и го раздавах звезда на театралния кръжок/. Описах подробно в какви филми ще съм участвала, колко пластични операции ще съм си направила /не си харесвам много профила – носът ми е леко изгърбен. Почти не се забелязва, но ми тежи!/.

  Та, след като и последната пречка пред забележителната ми кариера на Мерлин Монро на новото време бъде премахната, как ще стана зашеметяващо прекрасна и съвсем идеална и как от всички страни към мен ще валят предложения за роли, коя от коя по-страхотни, и как ще ме поканят в „Холивуд“, и понеже вече ще съм получила всичките си Кеймбридж сертификати по английски, веднага ще ми дадат главната роля в някой касов сериал и ще стана известна и много, много богата!

   И после, разбира се, ще се омъжа. За Принца!

  Само да не си помислите, че в писмото до себе си съм изплагиатствала историята на Мегън. Маркъл, искам да кажа. Аз тогава дори не подозирах за съществуването ù, по простата причина, че тя още не беше родена. Както и Принцът. Нейният Принц.

  Не, не съм стара. Мома съм. Все още. А писмото беше добре написано. Малко наивно и с прекалено големи очаквания. Обаче добре написано! Скъсах го. Не веднага. След десет години. След като го намерих в един кашон на тавана. Досрамя ме от себе си. Четиринайсетгодишната. Леле, Мегън Маркъл и чудо!

  И аз съм Мегън. Не Маркъл, Маркова. Кръстили са ме Магдалена нашите, но всички в английската ми викаха Мегън. Английската гимназия. Не заради Мегън Маркъл, въпреки че тогава вече може и да е била родена. Една година след като написах писмото, ме приеха там и това беше последният успешен старт в живота ми.

  Не завърших английската. Изключиха ме заради неизвинени отсъствия и системно пререкание с учителите. Ами като не четат достатъчно, аз какво съм им виновна! А аз предпочитах да ходя на театър, вместо на училище. Затова системно бягах. А пък кукленият театър беше до училището. Не се стърпявах и наминавах и оттам. Техните представления бяха повечето сутрин, а на другия театър – следобед и вечер, та аз… Сядах на последния ред и се правех на закъсняла учителка, защото залата все беше пълна с дечурлига. Ама ми свикнаха! Обаче ме хванаха, че бягам, и стана лошо. Не съжалявам!

  Върнах се скоропостижно в старото си училище и продължих да ходя на театър. Там беше по-ларж и не придиряха много-много. В училището, искам да кажа.

  Завърших аз криво-ляво, ами сега? Не ме приеха актьорско майсторство. Обаче ме приеха куклено. Е, казах си, поне висенето в Кукления не е било напразно! Ама какъв Холивуд с това куклено и с тоя недоучен английски! Та станах аз куклена актриса в същия тоя театър, дето му протрих седалките като ученичка. И досега съм си там.

  За Принца ли питате, че се отплеснах? Ами няма го! Намираха се тук-там разни принцчета, ама Принц – не. Затворих се аз малко по малко и спрях да търся. Поумнях!

  И почнаха да ме упрекват, че нямам амбиции. Аз това! Дето щях да ходя в Холивуд и да се женя за принц Хари! Моля ви се!

 Имах една пралеля, дето все ме ръчкаше – айде, време ти е, искам праплеменници! Искаш, ама ядец! И аз искам!

  Вика – принцът няма от тавана да ти падне посред стаята като някое НЛО! Излез навън, какво е това – от къщи в театъра и обратно! А театърът – през една улица.

  Обаче НЛО-то дойде! Сериозно. Ей сега ще ви разкажа:

  Седя си аз в стаята и си зяпам телевизия. Гледам на изгасена лампа – обичам само синият екран да ми свети. После съм малко задрямала. Събуждам се по едно време от някакво бръмчене. Викам си – съседката пак запали таратайката, ама кое време е, къде е хукнала? Обаче не била съседката. Ами ТЕ.

  Стои си насред стаята една такава летяща чиния, бяла-беленичка, като  порцеланова. Само дето цветя нямаше по нея, ами дюс. И свети. Малка една, колкото кашона на тавана, дето бях прибрала писмото, пък после го скъсах. И отваря се една вратичка в тоя порцеланов кашон и от него слиза един – голям, колкото пор и със същия вид, обаче зелен. И с антенки над порската муцуна. И с едни очи – розови. Ужас на красотите!

  Приближава се към мен. Аз отстъпвам. Отстъпвам и шаря по масата да хвана нещо, да не ме хване той. А той настъпва и протяга към мен ония ми ти лапи с по шест пръста и от тях излизат едни лъчи и ги насочва към екрана на телевизора. И там се появиха букви. И пише той на екрана, че така и така, дошъл на нашата планета от дълбините на космоса от не знам кое си съзвездие и че бил принц на не знам коя си планета и си търсел булка. И избрал мен. После щял да ми обясни защо точно мен, но съм била много подходяща за съпружеска черна робиня, защото все вкъщи съм си стояла. Щял да се грижи за мен и никога нямало и носа си да подам от мрачния му порски вампирски замък. Само трябвало да му позволя да ме ухапе и съм щяла да стана като него – зеленокозинеста и розовоока.

  И отвори една уста с остри зъби като бивни, дето можели и да се крият, за да не плашат земните невести.  

  „Те, зелените ти букли и заешките очи са достатъчни!“, си викам аз и шаренето ми по масичката най-после дава резултат. Напипвам нещо, хващам го неистово и фрасвам веднагически оня по антенките. А то било гаечният ключ. Добре че се оказа под ръка!

  Просна се оня с антенките и не гъкна. После ме питаха – не се ли поблазни да живееш в космически дворец?

  Ами! Аз мачото от автосервиза разкарах, дето имаше мускули като на Ван Дам, та на някакъв пор ли ще се дам?

  Та станах аз известна накрая! Даже ме поканиха в Холивуд. Играх епизодична роля в един научно-фантастичен филм.

  Пралелята пък сякаш онемя. Все, като ме срещне, се блещи и дума не обелва. И бяга. Нещо не е наред с главата, откак НЛО-то ме посети.

  Сега съм добре. И още чакам Принца. Няма да си снижавам критериите, я! Знам, че и най-фантастичните мечти могат да станат реалност. Както и кошмарите. А пък аз имам време. Нека само да ме поканят за главна роля в Холивуд! Какво, не вярвате ли?

  А, да, гайката! Отплеснах се! Нищо, за гайката ще ви разкажа някой друг път.