Линейката спря пред жилищния блок, където живееше Галя. Аз й помогнах да слезе и й подадох патериците. Тя ги мушна под мишниците си и без да обели и дума закуцука бавно към входа. Тук гипсираният й крак изглеждаше още по–странно, (някак не на място) отколкото в болницата. Вървящите по тротоара хора имаха такива изражения на лицата, сякаш са видели кораб да плава в пустинята.
Усещайки тяхното учудване или може би нездраво любопитство, тя ускори крачка, а аз се придвижих зад нея, защото се страхувах да не се препъне. Когато стигна до входа, спря и погледна през рамо.
– Идваш ли с мен? – попита.
Озадачих се. Тя изглаждаше объркана и леко уплашена, което не бе характерно за нея. Погледът й се впиваше в мен, сякаш тя се опитваше да разчете мислите ми.
– Разбира се… ако нямате нищо против моята компания… мила госпожице.
– О, толкова сте мил… сър – каза тя и игриво изплези езика си към мен.
– О, Боже! Какво са ти направили, дете мое! – извика една възрастна жена, приближавайки се към нас.
Бър ...