Влак....
Хора, отплеснати кой в каквото може - я в четене на книга, я в празно гледане през прозорците, потопени в дълбоки размисли за налегналите ги проблеми на съществуването.

Всички се припотяват и дишат тежкия, топъл, задушен въздух, лишен от кислород.

В даден момент влакът спира и надава вой за спасение от сцената на групово задушаване. Дали по-задушаваща е липсата на кислород или атмосферата на лепкава депресия и безсмисленост, е трудно да се каже...

Стотици хора и два пъти повече крака пъргаво се отправят към ескалаторите, разположени в двата края на гарата, сякаш това да си спестят изкачването на 20 стъпала е стимул, осмислящ животите им.

Към единственото стълбище се отправят тъжни, сякаш обидени на съдбата за неволята си, "късметлиите", чиито врати са се оказали прекалено далеч от ескалаторите.

Сломени от мисълта за изкачването започват траурната церемония, облечени в черните си работни костюми. Десетки хора, допряни един до друг, навеждат глави, гледайки в стъпалата и крачка по крачка се приближават до така далечната цел.

И аз съм част тях, въпреки червения си панталон и лилавата си раница. И аз съм свела глава и внимавам да не настъпя бавно изкачващия се пред мен човек. И аз имам траурен вид... и си казвам "Брех! Ето ти пример, доказващ наученото на лекциите по социална психология". Хората имат тенденцията да търсят l'uniformité в обществото...

В този момент човекът пред мен настъпва момичето пред него. Обувката ù се събува и остава там, на някое стъпало. Траурната маса не си дава сметка за промяната в обстоятелствата и продължава смиреното си изкачване нагоре.

А момичето, изведнъж възвърнало си усещането за живот, сякаш в рамките на едно вдишване, започва да се смее силно и енергично да разбутва хората в опит да се върне няколко крачки назад за да вземе обувката си.

И аз се смея! Не ù се присмивам, просто се радвам, че виждам някой да се смее. Рядко се случва в днешно време, хм?