ГЕН

И грозна, и дебела, и кривокрака...

Мелез!

Наподобява на пекенез.

Не само майка ù, а и бабите са прегрешавали…

Иначе е безобидна душа.

Ни ръмжи, ни лае.

Ни пък нещо я интересува.

Като я пуснат вън- клекне, облекчи се, отмести се, кляка на задника си и замръзва…

Дига се и тръгва обратно, само кога чуе:

-Сиси-и-и-и! На мама убавицата, на мама момичето. Аде, милото на мама, да се прибереш!

На мама момичето не си знае годините.

И Бони не помни, от кога я има. Спомня си само къде я намери и то само когато и се налага пак да стои там…

Сега това става по-рядко, ама някога ставало, не само често, ами и прекалено често…

Винаги, когато Марчо се върне пиян. Без мотив и без обяснение ù хвърлял един бой, без да гледа къде удря и това спирало само когато тя успее да се измъкне през вратата и да избяга навън…

Та там, прикрита зад ъгъла на блока, докато бършела ту сълзи, ту кръв, съгледала това безпомощно същество. Дали се било загубило, дали го бяха изхвърлили, или майка му го беше изоставила, но то, горкото, се било свило в ъгъла и безпомощно скимтяло...

Та тогава, след като си поплакала, де с глас, де без глас, и пустосвала злата си участ, тя видяла нещо прекалено сходно в участта на кутрето и своята.

Смилила се и го взела.

И кутрето заживяло при тях…

При нея и Марчо!

А пък Марчо беше голямата ù любов …

Заради него напуснала първия си мъж и оставила на ръцете му две съвсем мънички дечица. Едното още не можело да ходи. Оставила ги, защото Марчо не искал и да чуе за чужди деца. Искал само негови да гледа и тя му родила двечки - момиче и момченце.

А ония, другите, дето ги захвърлила, къде бяха, кой ги гледаше и как ги гледаше, тя знаеше само от подочуто от тук, от там. Не смееше ни да ги види, ни да пита, че Марчо беше я предупредил, че а си изкриви очите, и глава реже, а тя още от първите месеци на съвместния им живот беше разбрала, че той не се шегува. Тоя грамаден мъж, който се движеше тромаво като мечка, изглеждаше добродушен, но това беше само, ако не е пил. Тогава изгубваше гласа си, само мучеше и налиташе на бой, без да гледа кой е пред него.

А най-често там беше Бони.

И тя търпеливо и безропотно понасяше боя, защото нямаше що да прави.

Ни на там, ни на сам!

Ни на господ, ни на дявол да се моли!

Ни на баща, ни на майка, че ако за господ знаеше, че е нейде по небето, за баща си не знаеше ни къде е, ни кой е…

А коя е майка ù, разбра чак кога стана на шеснайсет…

Тогава умря майка ù…!!!

Баща ù не понесе това, и не изкара и три месеца.

И Бони остана сам самичка.

И не знаеше ни какво да прави, ни как ще се оправя…

И изведнъж,… се появи майка ù!!!

Не тая, която погреба наскоро…

А истинската ù майка!

И едва тогава Бони разбира, че когато е била само на две седмици, майка ù я захвърля пред една чужда врата…

Залюбила се била с някакъв, от другия край на света и а сега, а утре да се оженят, а вече почнало да личи. Оня изчезнал, а майка ù я изпратила при една баба, в едно село…

Та там, далеч от познати очи да роди детето…

После, една нощ се прибрали…

И на сутринта…

Оставили увитото като пакетче дете…

Пред чужда порта…

На сутринта, тия де живеели там, отворили и портата…

И душите си, и сърцата си…

Нямали си деца…

И внесли пакетчето…

И влязло с него в къщата и слънцето…

И го гледали, и му се радвали…

И раснало и пораснало…

Хубаво като цвете…

Отглеждали цвете…

Израснал бурен…

И не издържали…

И един след друг си заминали…

Как е обяснявала, как се е оправдавала…

Но Бони я приема и заживяват заедно в къщичката…

Оная, де пред портата ù била оставена…

Майка ù сколасала на три пъти да се разведе…

Но не скътала свой дом…

Не минала и година, и Бони, се залюбила с младо момче и още неизкласила училището, се оженили, че започнало да личи...

Заживели тримата в малката къщичка…

Бони родила момиченце, а след още една година и момченце. Не било леко да се живее в ония години и честичко се поскарвали. И всичко е щяло да мине и замине, ако не се намесвала майка ù.

-Остави го ма! Остави го тоя келеш. Каквато си хубавица, сто като него ще намериш…

Повтаряла тя това ката ден и не щеш ли…

Бони послушала майка си…

Срещнала Марча...

И се срещнали, и се залюбили..

Той млад ерген, тя с две деца на ръце, но любовта прегради не знае…

И зарязала и мъж,…и деца!

Макар и рядко, нещо я човъркало и тя уж случайно минавала покрай училището, дето била чула че учат. Дано ги види. Но това било до време.

Чак след години, нещо я подпряло отвътре…

Съседите се готвели.

Наближавал абитюрентски бал. Имали дъщеря. А тя, на години, колкото изоставената дъщеря на Бони, та нещо я зачовъркало, нещо я заяло…

Дали да иде да я види? Там на площада, кога минават привечер и нагиздени, и пременени, и млади и хубави…

Дали да иде? Да я види. Дали ще я познае?

Ами, ако тя я познае?

Хем и се искало, хем не смеела, че а научи Марчо и ще я прибие...

Не устояла…

Привечер, дебнешком и скрито се притаила в един сокак.

Да гледа като минава шпалира. От тук да я види...

Стояла притаена до тъмно, докато се изнизали и последните групи. Дали я видяла, дали я познала. Изоставила я на две годинки. А и очите ù, през цялото време издайнически сълзяли и тя гледала като в мъгла.

Прибрала се смазана.

Марчо я довършил…

Дълго ходела с гипсирана ръка и око като на циклоп.

Едва я спасили от ослепяване.

Не ослепя с окото, но ослепя за света.

Затвори се и никъде не си показваше и носа.

Животът ù беше отиване на работа и връщане от там.

Децата израснаха...

Роза, дъщерята на Бони, не завърши училището…

По спешност се ожени, че вече не можеше да се покаже пред хора. Нямаше още седемнайсет.

Нямаше ни сватба, ни веселба...

Просто се премести на другият край на града...

Там роди момченце. То приличаше на Марчо, та го кръстиха на него- Марио, за по-модерно.

Отначало Роза идваше рядко при майка си, но към края на годината посещенията зачестиха и понякога с дни стоеше при нея, без да се показва навън, че лицето ù не беше за пред хора. Бони пустосваше и кълнеше какъв е тоя неин късмет.

Марчо не се намесваше. Прекара тежко боледуване и както разправяше Бони, едва прескочил трапа. Вече не пиеше. Пенсионираха го по болест и по цял ден стоеше вкъщи.

След поредното си идване, Роза остана за дълго при тях с детето. Разчу се, че мъжът и я хванал с някакъв…

Смазал я от бой и я изгонил…

След време се разведоха, а след още малко…

Роза пак изчезна... при нов любовник…

Той я взел, ама с условие, да не идва с детето.

И Марио остана при баба си Бони.

Не след дълго го изпратиха в някакъв дом за захвърлени деца и детето прекара там почти две години, през които никой не го потърси…

През това време майка му роди едно, после второ, а след него и трето дете. Горе-долу през година и все момичета.

След всяко раждане, като се прибереше в дома си, получаваше по един голям бой от мъжа си.

Биеше я, че ражда само момичета, а той бил майстор и правел само момчета. Побоищата продължаваха до... и  след всяко следващо раждане.

Сега Роза чакаше пето дете.

Марио беше интерниран отново при Бони, Марчо и кучката Сиси. Бил му изтекъл срока за престой в онова заведение. Затвориха го в апартамента и Марио излизаше навън само кога излизаше и Сиси. И се прибираше с нея, като чуеше буботещия глас да викне:

-Сиси, аде на мама убавицата!

После гласът изсъскваше:

-Марш и ти! Келеш с келеш! Копиле с копиле!

Та кажи-речи, няколко месеца Марио прекара при баба и дядо и се радваше на техните ласки. Те изглежда бяха много приятни и ласкави, защото все по-често се чуваха писъци и сред тях се различаваха викове за милост:

-Моля ти се, бабо, няма да правя вече така.

И пак писък…

Детето получи тикове и като срещне човек отвън, инстинктивно, при най-малкото движение или жест на човека с ръка, дигаше своята и закриваше лице...

После започна да излиза навън и там по цял ден се свираше в храсталаците покрай блока. С други деца не играеше. И те не го искаха, и той не смееше да ходи при тях. Все го беше страх да не го бият. Направи си в храсталака нещо като колиба от кашони, взети от кофите за боклука.

За компания беше прибрал едно кльощаво бездомно кученце и три съвсем малки, едва прогледнали котенца. Някой беше пребил с камък майка им до кофите с боклука.

През това време майка му ни се вестна, ни се чу…

От време на време Марио се осмеляваше да пита баба си, къде е майка му, но вместо отговори получаваше шамари. Но въпреки тях, колкото по-вече време минаваше, толкова по-настоятелно той питаше:

-Къде е мама? Кога ще дойде да ме вземе?

Освен шамарите понякога при по-добро разположение Бони троснато му отговаряше:

-Няма я майка ти. Има работа.

Но и това и додея, та един ден троснато му рече:

-Няма я! Нямаш майка! Тя е умряла.

Детето я гледаше с неразбираш поглед.

-Що е умряла? Къде е като е умряла? Що не дойде да ме види като е умряла?

-Голям си серсемин. Нали е умряла! Как да дойде?

Марио не можеше да разбере защо като е умряла, да не може да дойде, и все по-често питаше…

-Нали ти казах, че е умряла, бе! Ама че глупак! Умряла! Вързала едно въже на едно дърво и се обесила.

-Ами къде е сега?

-В земята, къде! Нали като умрат хората, ги заравят в земята. Ти не знаеш ли?

След тия обяснения на Марио не му стана по-ясно какво е станало с майка му. Не разбираше защо ако човек се върже с въже на дърво, ще умре.

Един ден намери до кофите за боклук парче от някакво въженце и като се прибра в храсталака, реши да опита какво става, ако някой увисне на въже…

Хвана едното котенце, завърза му единият край на въженцето за вратлето, а другият завърза за един нисък клон. Котето се мяташе, опитваше се да дращи, издаваше хъркащи звуци и по-някое време се усмири…

Марио го гледаше, опитваше се да го погъделичка по коремчето, но котето не мърдаше. Не мърдаше и на другия ден. Беше кротко като заспало и не драскаше. На детето това му хареса и направи същото и с другите две котета.

С кучето не успя. То беше тежко и се отскубна от ръцете му. Заплеснат в гледане и гъделичкане на котетата, Марио не чу буботещия глас да вика:

-Сиси! Ела, на мама убавицата.

Не чу и второто викане:

-Келеш с келеш, къде си се скрил?

Не чу и стъпките на Бони, която разгръщаше храсталака.

Чу само  крясък.

-Какво си направил бе мискинино? Защо си обесил котетата. Сега ще те пребия…

И посегна да го хване, но детето се шмугна и изскочи от другата страна. От там опита да се оправдава:

-Ми к,во като съм ги обесил? Виж колко добри са станали. Не дращят.

-Да та одращи чумата, дано те одращи. Ами как ще дращят, като са умрели?

Марио гледаше с уплашен и неразбираш поглед баба си, която се опитваше да отвърже котетата и мърмореше:

-Не дращят ами! И ти да умреш няма да дращиш.

-Бабо, ами ти ако умреш, няма ли да ме биеш? И ти ли ще станеш добра?

-Ще стана, чумата да та тръшни!

-Бабо, като пораста, и теб ще обеся. Да станеш добра.

-Ще ме обесиш, куче краставо. Като нищо ще ме обесиш. Кой та знай от какъв си сой? Къде ли е мърсувала майка ти?

След две седмици Марио пак беше заведен в едно село и пак беше оставен в един дом…

Бони го предаде на персонала и си тръгна…

Детето се хвърли към нея, хвана я за ръката, провлече се на колене и със задавен от сълзи глас, като и целуваше ръката, жално се молеше:

-Бабо-о-о, не ме оставяй! Вземи ме с теб! Ти си най-добрата баба.

Тя изтръгна ръката си и се дръпна.

Марио остана в ръцете на жена, облечена в бяла престилка. И се дърпаше, и се молеше, но тя не го изтърва.

А Бони не се обърна. Когато се скри от погледите на двамата и детето се смири, жената с бялата престилка го пусна. То се залепи до решетката на високата ограда, като подсмърчаше и бършеше с ръкав, ту очи, ту нос.

Подпряло главата си на решетката, то не откъсваше очи от все една, и съща посока и си мърмореше:

-Ами ще дойде. К,во като е умряла? Като е умряла, тя е станала добра. Ама защо не идва?

Подсмърчаше, изтриваше ту очи, ту нос и простенваше...

-Мамо-о-о-о, кога ще дойдеш?

Марио не знаеше, че майка му чака пето дете…

Не знаеше и това, че то непременно трябва да е момче…

Знаеше само, че е добра …защото е умряла!

А пред блока…

Пак…

И сутрин, и вечер, се чува един буботещ глас…

-Сиси-и-и-и!

-Къде си, на мама убавицата?

-Ела, на мама сладкото.