В нашето село цари етнически мир. Винаги го е имало и дано и занапред да го има. Просто няма какво да делим. Циганите си имат своя живот, ние нашия и така минава времето.
   В миналото, циганите живели в Циганската махала, която е зад моста на реката. И понеже били в много тясно общество, се раждали  все някакви черни, грозни, криви... Обаче след петдесетина години ТКЗС, генофондът нещо се поомешал и само след две-три поколения това дало резултати.
   Седят си дъртите кибици на мегданя и обсъждат циганките:
   - Хм! Тая видиш ли я? Криви гъз като Оногова...
   - А оная там? Замята крак като Тогова...
   - А тая там видиш ли какви сини очи има? Като Еди-кой си.
   С други думи, дето се омешат расите, става убавиня. Като се нароиха едни бели, хубави, синеоки... Това Орнела Мути ряпа да яде!
   А колко са хубави, красноречиво говори следната случка.
   Братовчедка ми изпраща сина си Петьо до хлебарницата да поръча кравай. Добре, но точно в този момент дъщерята на хлебарите решава да смени майка си зад щанда. Отваря нашият вратата на хлебарницата и в миг замръзва, а ченето му увисва...
   - Какво ще обичате? - пита момичето най-вежливо и му се усмихва.
   А Петьо седи, пули се, премигва, пелтечи нещо, загубил и ума и дума:
   - Аааа!... Ъъъ... А!... Такова... ГЕВРЕК!