Градът все още не спеше и вероятно скоро нямаше да заспи. Във вечер като тази, когато светът е притихнал в очакване на чудото да се случи, в атмосферата се носи надеждата за утрешния ден. За да бъде той по-светъл от вчерашния. По-добър. По-справедлив.
Отново бях насаме с болките си. Беше ми някак си тъжно, като че съм изпуснала нишката на времето, като че нещо е безвъзвратно приключило и нямам власт да го върна. Сякаш мога само да си спомням с носталгия за миналите дни на щастие.
Какво щастие? Моето ли? Нима нещо от това, което се случи досега ми донесе щастие? Мога ли въобще да дам на себе си еднозначен отговор?
Скоро щях да пристигна в резиденцията. Странно се получи. Стрелях в тъмното с историята за проследяващото устройство, а се оказа вярна. Няколко часа след като с Александър се разделихме, в хижата нахлуха "спасителите "ми. Специален отряд за залавяне на особено опасни престъпници. Бяха разочаровани, когато установиха, че съм сама. Разпитаха ме и се постарах максимално, за да ги ...